Майкъл Смит - Един от нас

Дек ми подаде една чаша.

— Тя няма да иска да си го вземе обратно.

— Сериозно?

Сега, след като вече добре познавах Лаура Рейнолдс, ми се искаше да я бях разбудил с ръжена. Не можех да повярвам, че съм очаквал нещата да се развият по по-различен начин.

— И тъй, с почитаемата си гостенка продължаваме с план Б.

— И какъв е той?

— Абсолютно същият, с изключение на това, че ще я държим заключена, докато намеря предавател.

Шумът от течащата вода и нервното потропване подсказваха, че в момента Лаура е под душа. След като излезе, очаквах гневното й словоизлияние, задето не съм й донесъл шампоана и тоалетните тампончета.

— Между другото — каза Дек, — обади се онзи чудак Куот.

Следващият ход ми бе поднесен на тепсия.

— По дяволите, защо не ми каза досега?

Дек вдигна рамене.

— Не знаех, че е важно. Затвори, още преди да успея да вдигна. Ти явно си бил включил на обратно избиране. Каза, че е в града, ако искаш да говориш с него.

Станах и го попитах:

— Ще ми направиш ли една услуга?

— В никакъв случай. Разкарай се.

Почаках малко и той се ухили:

— Предполагам, че ще искаш да я дундуркам.

— Трябва да отида и да се видя с него.

— Защо просто не му се обадиш по телефона?

— Не е за телефон.

— Колко ще се бавиш?

— Много малко.

Дек се настани на канапето и насочи показалеца си към мен:

— Не се бави. Подозирам, че като полудее, Лаура Рейнолдс ще се нуждае от укротяване. Акъла ни ще вземе и няма да се даде лесно.

— Най-много половин час — казах аз.

Фоайето на партера беше тихо. Имаше само няколко души, които си оправяха сергиите. През деня повечето от тях продават предмети на изкуството и сувенири — странни неща, изработени от парчета дърво, които преди това са били използувани за друго. Отнасяте си ги вкъщи и ги местите от стая в стая, докато разберете, че най-подходящото място за тях е таванът — за предпочитане нечий чужд. Моето твърдо убеждение е, че след залеза на нашата цивилизация, когато всичко, направено от нас, се затрие и планетата ни отново задреме и стане дом само на някои безстрашни създания — вероятно буболечки, — които ще имат храбростта да се борят и да преодоляват всички беди, които сме навлекли на Майката природа, тук ще пристигне някоя извънземна раса и ще започне археологически разкопки. Това, което ще намерят, особено в крайбрежните райони, ще се състои от пластове огледала, изработени от стари подови дъски, изписани с доморасли мъдрости и пирографирани околовръст, или огромен брой модели на рибарски лодки, издялани от дрейфащи парчета дърво, дето се клатят, като ги побутнеш. Тогава те тъжно ще поклатят глави и единодушно ще си кажат, че това ще да е била цивилизация, чийто смъртен час е настъпил съвсем закономерно.

Бързо намерих Тид, момчето, което беше паркирало колата ми, и му дадох обичайната десетачка. Искаше ми се да смятам, че това е доброволен жест на голямо великодушие от моя страна, но пък и подозирах, че в обратния случай сигурно никога нямаше да мога да намирам колата си. Тид е дребен, непочтен на вид човек, който сякаш живее единствено на бонбонките „M&M“, но двамата винаги сме се разбирали добре. Парите имат свойството да стимулират поддържането на прями взаимоотношения. Бутнах му още двайсет долара и го помолих да ми направи една услуга, след което хукнах надолу към паркинга, разположен дълбоко под сградата.

Колата беше паркирана на отсрещната страна, забутана в един тъмен ъгъл. За мен беше идеално, защото нямаше да ходя никъде. Влязох, включих алармената инсталация и заключих вратите.

Очевидно повечето хора влизат в Мрежата от домовете си. Въпреки че сметката ми течеше на адреса на апартамента, все още цялата техника си беше в колата, тъй като през последните няколко години тя бе останала най-благонадеждното ми убежище. Апаратурата купих още след първите няколко месеца работа в „РЕМтемпс“, а като посъбрах малко пари, я дооборудвах изцяло и направих ъпгрейд и толкова я усложних, че дори аз не помня коя жица за какво е. Едно от нещата, които тъй и не успях да се наканя да свърша, е да я сваля от колата и да я сглобя в апартамента. Това е толкова трудно, колкото да изхвърлиш някоя писалка, която не работи добре. Или да добиеш живот.

Мониторът в колата прожектира образите направо в мозъка, поради което не се налага да слагам очила за виртуална реалност. За да се пренеса от другата страна, трябваше само да натисна бутона и да затворя очи.