Майкъл Смит - Един от нас

— А — каза той, когато отвори врата, — получи ли съобщението ми?

— Хубав костюм имаш, Куоти! — отвърнах аз.

Куот винаги се облича като изтупан агент на ФБР от петдесетте години на двайсети век, което явно е някакъв вид ирония. По същия начин виртуалното му лице по опция начин представлява олицетворение на почтеността, но си мисля, че в реалния свят той изглежда като обикновен хакер и не харчи достатъчно за дрехи.

— Не мога да остана — казах аз, а той кимна с глава.

— Предположих, че не ми се обаждаш в три часа сутринта, за да си бъбрим сладки приказки. Какво ти трябва?

— Една машина.

— Каква машина?

Погледнах го право в очите.

— Предавател на спомени.

Той повдигна вежди.

— Сериозно ли говориш?

— Да. При това — спешно.

Поклати бавно глава, без да сваля поглед от мен.

— Не може да стане съвсем бързо. И въобще ще бъде много трудно, както ти е известно. Пък и скъпо. Познавам само двама, които биха могли да спретнат такава машина, но и двамата са отстранени и нямат достъп до Мрежата.

— Има един тип, който може да се справи — казах аз.

— Как се казва?

Поклатих глава. Искаше ми се да попитам Лаура, но знаех, че тя няма да ми каже.

— Повярвай ми — има! Колкото и да струва, машината ми трябва. Незабавно!

— Някой е направил нещо, което не е трябвало да прави, така ли?

— Нещо подобно.

— Не се ли притесняваш, че ако Стратън разбере, направо ще полудее? Искам да кажа — толкова ще полудее, че ще иска да те убие.

— Виж, Куот, аз просто нямам избор. Последната сума, която твоят демон разпредели по сметките ми, беше авансовото плащане за тази работа. Споменът е вече в паметта ми и ти трябва непременно да намериш този човек, при това — бързо.

Когато си в Мрежата, израженията на лицето не означават нищо, но суровото лице на Куот стана особено неумолимо.

— Какъв е споменът?

— Убийство. Убийство на ченге. Цялата работа ужасно намирисва. Трябва да я махна от главата си.

Той погледна настрани и очите му пробягаха по безукорната чистота на коридора му. В действителността той би могъл да прави каквото и да е и вероятно вече бе започнал да се свързва със своите хора.

— Трябва да тръгвам — казах аз. — Кажи някакъв срок.

— Двайсет и четири часа.

Сърцето ми се сви:

— Толкова много?

— Ако имаш късмет. Къде ще бъдеш?

— И аз не знам — казах аз и тръгнах.

Куот и неговата къща се разпаднаха на дъжд от пиксели и аз отново се озовах в колата на паркинга. Най-напред ми се прииска да скоча и хукна нагоре по стълбите с младежката енергия, която притежавам, но сетне реших, че мога да си позволя една бърза цигара, без Лаура Рейнолдс да ми хленчи на главата. Междувременно пуснах телепютъра да видя резюме от новините от деня. Хората си вършеха работата или вече я бяха свършили, но нищо от тяхната дейност нямаше пряко отношение към мен. Времето щеше да бъде слънчево, освен ако по-късно не завали. За случая Хамънд — нито дума. Животът си вървеше както обикновено — поне засега.

Допуших си цигарата и се измъкнах от колата, като се стараех да не позволя на дима да излезе навън.

Веднага след като затворих вратата на апартамента зад себе си, разбрах, че се е случило нещо нередно. Не почуках, а отворих с ключа си, понеже се опасявах да не би Лаура да опита да избяга. Оказа се, че проблемът не е в това. Всекидневната беше празна, а един поглед встрани ме увери, че и в банята няма никой. Бързо отидох до двете спални и напразно претърсих всекидневната повторно. Дек и Лаура ги нямаше.

С голямо усилие преодолях изкушението да отида и пак да проверя стаите. Апартаментът беше празен. Беше очевидно. Предметите в стаята изглеждаха самодоволни и свръхвидими — те изглеждат по този начин, когато са осигурили пространство за себе си. Постоях за момент неподвижно и мигах, без да зная как да реагирам. Предусещах, че ми остава само да изпадна в откровена паника. Не бях казал на Дек специално да не нализа с Лаура по магазините или нещо такова, но той е умен човек. Сигурен съм, че се е сетил. На плота имаше и трета употребена чаша за кафе, което означаваше, че е имало време Лаура да свърши в банята и без съмнение с раздразнение да приеме и изпие чаша кафе. На екрана на телефонния секретар пишеше, че никой не се е обаждал, а и самата машина злобно потвърди същото.

Нямаше бележка, пък и не се виждаха никакви признаци на борба. Просто нямаше никой. Апартаментът приличаше на „Мария Селесте“, само дето не беше кораб и беше покрит с килими.