Майкъл Смит - Един от нас

Прекосих на бегом паркинга и усетих, че вратът ми се сбръчква в очакване на нещо малко и твърдо всеки момент да се забие в него. Напуснах „Фолкландите“ с около сто и шейсет километра в час и тогава реших, че антикатасрофният софтуер е голяма работа. Докато излизах на платното, предизвиквайки известни неудобства на другите участници в движението, без малко да изгубя задната част на колата. После просто настъпих педала на газта и се отправих към портала.

Едва след като се бях отдалечил на километър, се сетих, че приемателят на спомени остана в апартамента ми.

От колата позвъних в дома на Дек, макар да знаех, че е безсмислено. Той живее близо до началото на Санта Моника, нямаше начин да е стигнал дотам за времето, през което аз бях в Мрежата, дори и да приемем, че е имал сериозни причини да бърза. Телефонът звъня известно време, след което се набърка неговият телефонен секретар. Аз му изкрещях нещо кратко по въпроса и затворих.

Когато минах през стената и се върнах в реалния Лос Анджелис, намалих скоростта почти до допустимото и минах по маршрута си от предната нощ, чак до Булеварда. Не знаех какво друго да направя. Единственото нещо, което можах да измисля, бе, че Лаура някак си е убедила Дек да я върне в хотела, за да си вземе овлажняващите кремове и маски. Наистина много хитро от нейна страна. Или бе станало точно така, или все още се мотаеха някъде из Грифит, затова реших, че за мен ще бъде по-добре да прекарам следващите няколко часа другаде. Нямах представа кои са типовете в сиво, нито какво искаха, но беше ясно, че са доста добри в откриването на хора — дори и да не са ги виждали преди никога преди. Исках да стоя колкото е възможно по-далеч от тях. Успокоявах се, че Дек има номера ми и ще ми се обади, когато може. При условие, че никой не му попречи.

Не се изненадах, че зад рецепцията в „Нирвана“ стоеше същият мазник, а и той не се учуди от появата ми.

— Чип — казах аз, като прочетох името от табелката му. — Как си ти, по дяволите?

— Моля? — каза той след кратка пауза.

— Радвам се за теб. А сега — един въпрос! Идвала ли е г-ца Рейнолдс тази сутрин тук с един мъж?

— Не, сър — каза Чип. — Но дойдоха двама мъже да я търсят.

— Как изглеждаха?

— Средни на ръст. Малко нещо мрачни, еднакво облечени. Дойдоха десетина минути, след като вие си тръгнахте снощи.

Погледнах го.

— А ти какво им каза?

— Че г-ца Рейнолдс е била отвлечена току-що. Дадох им пълното ви описание, регистрационния номер взех от външната камера на охраната.

— Аха, и защо?

Той вдигна рамене.

— И те заплашиха, че ще ме убият. При това доста по-убедително от вас.

Това поне обясняваше как са ме открили.

— Много честно от твоя страна. Някакви ченгета появявали ли са се?

— Не — жизнерадостно отговори Чип. — Предполагам, че ще трябва да ги очаквам.

— Не е задължително, но ако дойдат, ще ми направиш ли една услуга?

— Може би. Каква?

— Да забравиш, че съм идвал.

— И защо да го правя?

Извадих портфейла си. Единствената ми едра банкнота беше от петдесетачка.

— Отчасти заради това — казах аз и я поставих на плота. — Но най-вече, защото ще ми помогне да се измъкна, а в момента наистина се нуждая от помощ.

Парите изчезнаха.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря — казах аз и се обърнах да си вървя.

Адреналинът, който ме изстреля чак от Грифит дотук, се оттегляше и вече не ми се щеше да се правя на герой. Той или щеше да ми помогне да се измъкна, или не. Нищо повече не можех да направя по този въпрос.

Бях на няколко крачки от вратата, когато Чип ме извика. Обърнах се и видях, че държи нещо в ръката си.

— Нейната чанта — каза той, — забравил си я стаята й.

Взех я и погледнах вътре. Останалите дрехи, портмонето й и дори половин бутилка водка.

— Как така не си я дал на ония типове?

— Не попитаха. Освен това, не мисля, че ти си единственият човек, който има нужда от помощ.

Погледнах го. Беше млад, прилежен хотелски служител от вида „Най-много след пет години ще стана управител“, а защо не и нещо повече.

— Какво имаш предвид?

— Онази жена. Тя изглежда добре, но нещо я мъчи. Една слаба и красива жена, която се напива вечер преди да излезе, едва ли тъне в щастливи мисли. Трудно е да те наричам така, но ми се струва, че по-скоро ти си неин приятел, а не ония, сивите. Не съм убеден, че ги е грижа за щастието на другите хора.

Затворих ципа на чантата.

— Благодаря ти. Пак ще се видим.

— При цялото ми уважение към теб, надявам се, че няма — отговори Чип.