Майкъл Смит - Един от нас

Колата беше на паркинга пред отсрещното ресторантче. Отново опитах да позвъня на Дек, но без резултат. Можех или да отида да чакам пред дома му или да се върна в Грифит. Някога някой ме беше учил, че ако не знаеш къде отиваш, няма нужда да бързаш, затова поразгледах чантата на Лаура, заключих вратата и отидох да си взема нещо за ядене.

През деня ресторантчето не изглеждаше чак толкова опасно, макар и да не бе препоръчително за хора в неуравновесено състояние на духа. Като мен, например. Беше празно, с изключение на един добре облечен тип, приведен над чаша кафе в другия край на помещението. Когато влязох, готвачът ми кимна, а аз се почувствах добре дошъл и ми стана приятно. Както вървяха нещата, до края на живота си щях да се мотая все по такива места.

От менюто научих, че прасетата, които са приключили земния си път в наденичките, предлагани тук, са били отглеждани при специални грижи и приживе всички са се отнасяли към тях много добре. Не ми се вярваше клиентелата на ресторантчето да се впечатли от този факт — бяха същински примати. Но това е Лос Анджелис — всички тук се перчат и се зверят. Лично аз се интересувах само от прасета, отглеждани в кибритени кутийки, на които нощно време са им нашепвали отвратителни неща. Така или иначе, поръчах си някакво ядене. Винаги можех да прескоча наденичката. Само един поглед към лицето на сервитьорката бе достатъчен, за да разбера, че тя работи единствено за да запълва времето си до предвиждания от нея тъжен край на света. Поръчката ми сякаш само задълбочи тъгата й.

Докато чаках да пристигне храната ми, разгледах нещата, които бях намерил в чантата на Лаура. Нейният органайзер.

За щастие той не бе кодиран с отпечатъците на пръстите й, защото в такъв случай нямаше да имам никакъв шанс. Достъпът ставаше по обичайния начин — с парола, която не ми отне много време. А и нали имах бегла представа каква може да е тя от взетите назаем спомени на Лаура от Енсенада. Включих органайзера й в моя, който е натъпкан със софтуер от съмнителен произход, изтеглен от Мрежата. Още преди да си допия кафето преодолях кода и проникнах вътре.

Самият факт, че защитата ставаше посредством парола, говореше много за Лаура Рейнолдс. Всеки органайзер предоставя такава възможност и хората се делят на такива, които се възползват от нея, и такива, които не го правят. Ако сте от първия вид, всеки път, когато го включите, трябва да драскате или печатате определена поредност и брой знаци, за да проверите дори обикновен телефонен номер. Доста главоболия и никаква реална защита срещу човек, който разбира от тези неща. Да пазиш тайни е трудна работа и всеки, чийто живот е в досег с тях, винаги е заплашен от разкриване. Освен това, като видиш нещо тайно, то придобива значимост и неусетно започва да управлява живота ти. Ако криеш от другите дълго време своята същина, рано или късно ще я скриеш и от самия себе си и ще се събудиш, без да знаеш кой си ти всъщност.

Паролата на Лаура бе 4/16/2003. Изчислих, че тогава трябва да е била някъде на 14–15 години, ако бях прав, че сега е на около трийсет. Проверих датата в дневника, но там нямаше нищо. Разбира се, не е възможно да е притежавала органайзера по онова време — той беше „Епъл Грууви ™“, нов модел, но все пак би могла да го попълни. По принцип хората често постъпваха така при първоначалната еуфория след появяването на органайзерите и набързо скицираха своя живот. Потърсих също така фразата „Моят рожден ден“ — всички го отбелязват, като правят този ден специален за самите себе си, — тъй като органайзерът е личният им свят и в него могат да си позволят да бъдат раними. Рожденият ден на Лаура бе 4.11., значи паролата не бе свързана с него. Каквато и да бе датата от кода, очевидно означаваше нещо важно за нея.

Знаех си, че няма да има бележки за периода, през който е била в Енсенада, не открих и нищо за деня, в който ми предаде спомена. Разходих се из адресите, но и оттам не изскочи нищо особено. След това потърсих кои имена се срещат най-често в дневника. Изглежда Лаура редовно се е срещала с някакво момиче, Саби, но това бе всичко. Останалото бяха бизнессрещи и обеди. Не ми беше известно името на нито една от споменатите компании. Дори не знаех как си е изкарвала хляба.

Храната ми пристигна, аз се нахвърлих върху нея и оставих органайзера да търси дали някъде не присъстват моето име и това на Рей Хамънд. Наденичката беше доста хубава, ако това ви интересува, въпреки че нещо в яйцата ме караше да подозирам, че кокошките са имали по-труден живот от този на прасетата. Човекът в дъното на помещението изглежда беше заспал и внимателно бе положил чело върху масата. Допи ми се бира, само като го гледах.