Майкъл Смит - Един от нас

— Не, не е това. Става въпрос за стар спомен.

— Твой ли?

— Така ми се струва. Мисля, че на нея те не й напомниха за нищо.

— Може ли те да са влизали тук?

Поклатих глава.

— Не забравяй, че те не са ме виждали. Аз в действителност не съм бил там. На никого нищо лошо не съм сторил. Само се чувствам така, сякаш съм го извършил аз.

Той ме погледна.

— Нали знаеш какво ще ти се случи, ако те хванат с тези спомени в главата?

Дек ме предупреждаваше за това, откакто бях започнал да работя със спомени.

— Убийство първа степен.

Той поклати глава.

— Не знаеш дори половината.

— Какви ги говориш?

Дек мина покрай вратата и започна да рови из купчината вчерашни новини. По едно време си мислех да спра да купувам хартия за копиране и да спася някое и друго дърво, но да четеш от екрана невинаги е същото. Той намери изданието, което търсеше, и ми го подаде.

Прегледах първата страница.

По някое време можело да има земетресение.

Предприемач на недвижими имоти, някой си Никълъс Шуман, се самоубил по любопитен начин — цитирани бяха и финансовите му проблеми. Спомнях си името му едва-едва, може дори да е бил едно от колелцата, които са задвижили и разработили Грифит. Сигурно е извършил невероятна глупост, та да загуби толкова много пари.

Времето беше все още отвратително и ми беше ясно, че не могат да го оправят.

— Е, и какво? — попитах аз.

— Трета страница! — отвърна Дек.

Обърнах на трета страница и видях една статия за убийство, извършено шест дни по-рано. В нея се описваха подробности как един невъоръжен мъж бил починал от многобройните си огнестрелни рани на една улица в Калвър Сити. Намекваше се, че ченгетата имали много улики, което означаваше, че засега не разполагат с нищо, но работят усърдно. Съобщаваше се за възрастта на починалия, професията му, както и името му.

Капитан Рей Хамънд от полицейското управление на Лос Анджелис.

Затворих очи.

— Убила е ченге — каза Дек, — и по-добре погледни последния ред. Нямаше да ми направи впечатление, ако не беше той. Познай кой е натоварен със случая?

Прочетох го на глас, а думите прозвучаха като захлопване на тежка врата, заключена три пъти:

— Лейтенант Травис от полицейското управление на Лос Анджелис, отдел „Убийства“.

Вдигнах бавно поглед към Дек. Изведнъж се бях уплашил. Наистина. Положението към този момент си беше направо катастрофално! Сега обаче бе поело в посока, за която вече нямаше подходящи прилагателни. Вероятно бе необходимо да се начертае сложна диаграма, изобразяваща пресечната точка на някаква ужасна криволица с още някаква гадост, за да стане ясно, че едва ли съществува средство, което в настоящата ситуация е в състояние да ми осигури движение в благоприятна посока.

Дек ме погледна.

— Прецакаха те! — заключи той.

Сринах се в шест. Предната минута говорех с Дек на канапето, а в следващата вече бях аут. Не бях спал четиридесет и осем часа, а мозъкът ми носеше повече от обичайния товар. Бях твърде изтощен, за да сънувам много и това, което можах да си спомня, когато се събудих малко след девет, беше още един образ на сребристата кола от края на спомена на Лаура. Стоях край един път, не знаех къде, но мястото ми изглеждаше познато. От двете страни имаше блатиста гора, пътят отиваше направо към хоризонта и от жегата трептеше в мараня. Нещо летеше към мястото, където стоях, движеше се толкова бързо, че отначало не можех да разбера какво е то. После видях, че е кола — толкова силно блестеше на слънцето, сякаш се плъзгаше по пътя, без да го докосва. Като наближи, започна да намалява, а щом стигна до мен — аз се събудих.

Това можеше да означава единствено, че част от мозъка ми очевидно се опитваше да постави ред в нещата и правеше това през цялото време от Енсенада насам. Пожелах й успех. Умът ми не беше остър като бръснач и преди да стане склад за чужди отпадъци, а сега отгоре на всичко ми се бяха струпали много по-неотложни неща, за които трябваше да мисля.

— Тя мърда — каза Дек.

Стоях на вратата на спалнята и нетърпеливо наблюдавах как г-ца Рейнолдс се раздвижва и идва в съзнание. Сякаш това бе дълго пътуване, което изисква съответното време. Вече бях съвсем буден, паниката започваше да ме обзема, но не исках да пришпорвам нещата. Все още се надявах, че работата може да бъде разрешена мирно и тихо.

Най-сетне тя отвори очи. Бяха доста зачервени — комбинация от махмурлук и последиците от шока. Задържа погледа си върху мен, без да помръдне.