Майкъл Смит - Един от нас

Погледах известно време някакъв филм по телевизията на хотела, но нали знаете как се чувства човек в такива случаи! Подсъзнанието моментално взема решение и независимо колко го отлагаш, вече знаеш какво ще направиш.

Към полунощ излязох от стаята на хотела и се върнах в бара. Там, откъм задната страна, имаше телефонна будка, която не се виждаше много-много, и аз навъртях номера от съобщението.

Обади се женски глас, който звучеше доста нервно, и ме накара да опиша спомена в подробности. След това ми каза какво иска. Имала един друг спомен, който обикновено не бил проблем. Преди десетина години отишла на почивка на Баха, в Енсенада, с един мъж, когото била срещнала неотдавна. Постояли малко там, мотали се из околностите, хапвали морски деликатеси и се забавлявали добре. След това се върнала.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

Наскоро срещнала друг мъж. Много й харесвал. Даже си мислела за нещо по-сериозно. Най-напред щели да изчезнат за известно време заедно — за да бъдат сигурни един в друг. Той настоявал да отидат в същия град, в който тя била с другия мъж преди толкова години. Опитала се да предложи да отидат някъде другаде, но Енсенада вече се била превърнала в нещо като многозначителна шега помежду им и сигурно щяло да бъде доста странно, ако продължавала да настоява да не ходят там.

Все още не разбирах в какво се състои проблемът и й го казах. Енсенада е едно доста приятно местенце, стига да стоиш настрана от някои павилиончета за тако.

Тя каза, че не искала да се връща към спомените си за другия мъж, копнеела този път да преживее нещата по по-различен начин. Наистина обичала новия си избраник и не желаела да провали пътешествието.

Зная, че звучи странно, но повярвайте ми — такъв е животът на другите хора. Едновременно по-странен и по-обикновен, отколкото можете да си представите. Повечето клиенти имаха доста по-сложни причини да забравят нещо за известно време. В определена степен започнах да уважавам нейното отношение и ми се прииска и аз да имам такава жена, която да ме приема толкова сериозно.

Не разбирах защо продължаваме да си играем на котка и мишка. Трябваше просто да определи деня и часа за прехвърлянето на спомена.

Каза ги. Щяла да отсъства десет дни.

Стратън нямаше да приеме срок на задържане на спомена по-голям от седмица. Това го знаех със сигурност. Изглежда изцяло бе завладял пазара за прехвърляне на спомени и сигурно даваше подкупи на определени високопоставени ченгета, но ако те усетеха, че той просрочва ограниченията във времето, всичките му уговорки щяха да отидат на кино. Освен това, споменът, който жената искаше да остави, обхващаше не някакъв кратък откъс от време, а целия период от три денонощия.

Никой до този момент не беше опитвал с толкова дълъг спомен.

Смятах да откажа, но вместо това се чух да казвам само, че парите, които ми предлага, не са достатъчно. Щеше да се наложи да изляза за седмица и половина в отпуск от „РЕМтемпс“, а там за същото време можех да изкарам толкова, без да се излагам на риска да действам зад гърба на Стратън.

— Петдесет хиляди — каза тя.

Аз си имам начин да се боря с изкушенията. Просто им се отдавам и така ги преодолявам.

В ранния следобед на следващия ден седнах в стаята си и зачаках прехвърлянето. Една трета от парите за тази работа вече бяха в джоба ми и пътуваха към три различни сметки. Останалите щяха да дойдат по-късно. Жената бе намерила някакъв хакер с предавател негова изработка, който можел да се свърже с кода на моя приемник. Това обстоятелство малко ме притесни. Реших след приключването на тая работа да намеря начин да намекна на Стратън, че системата ни не е непробиваема, както си мисли той. Ако не внимава, черният пазар можеше да заработи на негови територии, а можеше да се случи и нещо още по-лошо — временно приеманите спомени да се окажат натъпкани с всякакъв вид измет, каквато никой не е очаквал или за която никой не си е плащал.

Говорих с жената по телефона и уточнихме времето, когато ще си вземе спомена обратно. Това бе друг телефонен номер, различен от оня, който ми беше дала в началото — вероятно в дома на хакера.

След това си затворих очите и се приготвих да приемам.

Започна се почти веднага. Пулсиращ шум и миризма нахлуха в мозъка ми, подобно на най-страшната мигрена, умножена стократно. Изохках. Дори не успях да извикам и се проснах по очи на килима, а ръцете и краката ми се сгърчиха в болезнени спазми. Изглежда за известно време съм оглушал и ослепял, ала това бе най-малкият ми проблем. Помислих си, че ще умра.