Майкъл Смит - Един от нас

Чул се плътен глас. Поискал да говори с Лаура Рейнолдс. Дек казал, че я няма. Гласът тихо се изкискал и попитал за мен. Дек казал още веднъж същото, а оня го помолил да предаде следното съобщение: „Гневът на нищото ще ви настигне скоро“.

— Не е много приятно — казах аз.

— Освен това е доста заплашително и малко неразбираемо. Почаках няколко минути и се чудех дали да ти се обадя, а след това се притесних. Нещо в гласа на този от телефона ме накара да си мисля, че това „скоро“ може и да не означава нещо като „утре“ или „някой ден през следващата седмица, например петък“. То можеше да значи на практика „сега“. Отидох до прозореца, погледнах към улицата, не видях нищо необичайно, но и не знаех какво точно търся. Навъртях твоя номер, но даваше заето.

— По кое време?

— Точно половин час след като беше тръгнал.

По това време аз седях на паркинга под „Фолкланд“, пушех цигара и изобщо не разговарях по телефона. Дек сви рамене.

— Знаеш как понякога чувствам нещата.

Знаех. Дек притежава шесто чувство. Звучи малко странно, но е така. Преди известно време спаси живота на една жена, която не ми беше безразлична, само като я задържал на разговор. Не бях присъствал лично по разни причини, но ми разказаха по-късно. Пиели в един бар, за да убият времето. Тя трябвало да се срещне с някакъв тип и да пътуват извън града, но Дек усетил Страха и я задържал, като дрънкал глупости и се правел, че я убеждава в нещо. Успял да я задържи само десет минути, но то било достатъчно. Мъжът, с когото тя трябвало да се срещне, не изтърпял и хукнал към колата си, за да върви да я търси. След секунда той се бил превърнал в тънка червена мъглица, разпростряна сред хиляди кубически метри въздух, а от небето заваляли парчета от автомобила му.

На колата бил поставен взрив. Нямало начин Дек да е знаел, никакъв начин. Мислете, каквото искате, но ако Дек е притеснен, правете каквото ви казва той.

— Така че грабнах госпожичка Очарование и изчезнахме.

— Не провери ли в паркинга под хотела?

Дек се смути.

— Не. Не тогава. Забравих, че когато кажеш, че отиваш при Куот, всъщност не отиваш там в истинския смисъл на думата. Както и да е, влачихме се из Грифит, движехме се непрекъснато. Беше някак си… Не мога точно да го определя.

— Какво?

Дек вдигна рамене.

— Имах усещането, че някой ни следи. Но не можах да видя никого. Опитвах да се свържа с клетъчния ти телефон на всеки петнайсетина минути, но той даваше заето. Накрая реших, че нямам друг избор, освен да се върна. Този път проверих на паркинга, но теб те нямаше.

— След като излязох от Мрежата, звънях поне пет пъти, най-вече на твоя секретар у вас.

— Е — каза той, — тогава значи твоят телефон е повреден. Обади се да го оправят. А ти къде беше?

— Бил си прав — казах аз. — Този, дето се е обадил в апартамента, наистина е имал предвид „сега“. Те се появиха пет минути, след като вие сте тръгнали. Трябва да съм ви изтървал за секунди.

— Кои са „те“? — попита Лаура.

— Мъжете в сиви костюми — погледнах я аз.

— Какво са правели те там?

— Предполагам, че са търсили теб — отвърнах. — Какво ще кажеш да отговориш на някои въпроси?

— Какви въпроси? — попита тя, като ровеше из чантата си. — Колко сте тъпи ли?

— Защо пръсна черепа на Рей Хамънд? И кои може да са ония типове?

— Не зная за какво говориш — каза тя, сладко усмихната. — Нищо подобно не се случвало. Ако искате, можете да ме проверите на полиграф. Чиста съм.

— Да, но не за дълго — отвърнах аз и бях на ръба да избухна. — Намерил съм предавател — от същия човек, с когото ти си имала работа. — Усмивката на Лаура изчезна. — Ще ми го даде тази вечер и десет минути по-късно всичко ще е обратно в паметта ти. И знаеш ли какво? На това място Дек и аз си отиваме. Но не и ти. Ти ще бъдеш единственият човек, когото ченгетата ще могат да свържат с убийството, а това е най-малкият ти проблем.

— А кой е големият по твоето скромно мнение? — попита тя със суров поглед.

— Онези другите типове. Те са много по-навътре в нещата от полицията. Тази сутрин се отбиха в „Нирвана“. Обадих се у вас и те бяха там. Търсеха теб.

— Не ти вярвам. Откъде ще ми знаеш номера.

— От твоя органайзер — казах аз. — Най-добрата ти приятелка се казва Саби, а рожденият ти ден е през ноември.

— Но това е лично — извика тя. — Това е моят живот.

— Както и онова, което сега е в моята памет. Него обаче доста охотно сподели. Въпросът е откъде тези типове знаят къде живееш?