Майкъл Смит - Един от нас

Качихме се на високата маса. Дек се нагърби със задачата да отиде и вземе нещо за пиене и ни остави сами. Блажено запалих цигара, като и предложих и на нея, но тя само ме изгледа.

— Не пуша.

— Не е вярно, пушиш „Ким“.

— Взех се в ръце и ги оставих.

Засмях се.

— Кога? Преди два дни?

— Всъщност три.

— Глупости! — казах аз и се обърнах.

Макар че беше още шест часа, повечето от масите под нас бяха заети и аз известно време оглеждах хората наоколо. Едно време ми беше трудно да повярвам, че другите човешки същества притежават собствен живот, че са нещо повече от второстепенни актьори в долнопробния филм на моя живот. Едва когато ги видиш на някое място като този бар, разбираш, че са дошли тук заради нещо определено, че имат взаимоотношения с хората, с които се срещат тук, и че — понякога в противоречие с външния им вид — те действително са хора. Откакто бях започнал работата със спомените, вече не ми беше трудно да го повярвам. Понякога, когато съм изморен, усещам как разликите избледняват и почти съм склонен да повярвам, че вместо отделен индивид, аз представлявам само мъничка частица от континуума на човешкия опит. Но за нещастие и краткотрайното ми надникване в живота на други хора ни най-малко не ми помагат да ги разбера. Доколкото знаех, никой в цялата история на света не е бил съпричастен с толкова голяма част от истинския живот на друг човек, както аз бях съпричастен с живота на Лаура Рейнолдс. И въпреки това тя си оставаше непроницаема за мен. Не можех да разбера как от някогашното момиче се е превърнала в жената, която бе сега!

— Така ли трябва да бъде?

Неочакваният въпрос ме стресна. Бях решил, че ще ме наказва с мълчание.

— Какво? — попитах аз. — Да, обстановката е малко небрежна, но…

— Прехвърлянето — каза тя. — Наистина ли трябва да си взема спомена обратно?

Изглеждаше уморена, със сини сенки под очите като от побой. Дългите ръкави на роклята й покриваха белезите върху китките й, но знаех, че й е неудобно.

— Да — казах аз. — Съжалявам, но трябва. Ако ме хванат с твоите спомени, ще се наложи да излежавам твоята присъда. Че и още по-зле.

Тя сложи лакти върху масата, подпря брадичката си с ръце и явно се опита да ме погледне умолително. Така си беше!

— Защо „по-зле“? Само защото си мъж или защото имаш криминално досие?

— Нямам досие. Никога не са ме арестували и срещу мен няма никакви висящи дела.

Подвоумих се и си помислих какво трябва да направя. Когато не беше груба, тя беше приятна компания.

— Преди няколко години се забърках в нещо неприятно. Вината не беше моя. Дори не допусках, че нещата ще се развият по такъв начин. Имаше убити, а едно ченге страшно се ядоса. Преследва ме из цялата страна в продължение на няколко години, а след това наех един да изтрие престъплението. Ченгето нямаше за какво да се захване и трябваше да се откаже.

— Нямаше ли начин да те изработи някак или да те окошари за нещо друго?

Поклатих глава. Често се питах същото.

— Очевидно не е имал. Доколкото мога да съдя, той е почтен човек.

Ъгълчетата на устните й кисело се повдигнаха.

— Последен екземпляр от един изчезващ вид!

— Защо? Наистина имам основания за такъв извод. Както и да е, точно той води сега разследването за убийството на човека, когото ти застреля.

Лаура повдигна вежди и сякаш прие, че това наистина може да представлява проблем.

— Един вид съвпадение, а?

Поклатих глава.

— Той е известен детектив от отдел „Убийства“, а Рей Хамънд е бил високопоставен служител на полицейското управление на Лос Анджелис. Нещата са съвсем ясни. В каквото и нарушение да ме спипа, с мен е свършено.

— Но той няма как да те свърже с убийството. Знаеш това. И както сам каза, ако късметът ми не проработи, някой наистина може да ме свърже с убийството. Ти обаче дори не си бил там.

— Някой вече е направил връзката. Ония със сивите дрехи. Нямам намерение през следващите пет години непрекъснато да се оглеждам. Вече достатъчно дълго време съм го правил.

Видях, че Дек се беше добрал до бара долу и поръчваше питиетата в промишлени количества. Умен човек!

Лаура не се предаваше.

— Трябва ли споменът да се върне непременно при мен? Не можеш ли просто да го пратиш ей така, в празното пространство?

Поклатих глава.

— Не можеш да се отървеш. Ако го направя, той ще витае някъде, на някаква улица или край някоя река и ще виси като облак. И ако някой мине оттам, поне част от него ще влезе в паметта му. Така се развива „Синдром на грешния спомен“ — хората започват да си мислят, че са им се случили лоши неща и започват да обвиняват най-близките си. В началото доста семейства пострадаха по този начин.