Майкъл Смит - Един от нас

— Добре де. Като се върнеш в бърлогата си, ще ми изпратиш инструкциите по електронната поща.

— Не вярвам на Мрежата.

— Исусе! Ти и Куот сте си плюли в устата! — въздъхнах дълбоко.

— Добре. Дай да го видим! — казах аз, с желание да приключим с тази работа.

— Нека най-напред да ти покажа кодовете — каза той и извади една тетрадка от задния си джоб. — Има три фази при прехвърлянето. Приемането на съня, кодирането за прехвърляне към определен приемник и самото прехвърляне. Първата фаза е проста работа — една поредица от пароли, които съм написал, но следващите две са по-сложни. Кодът за предаване се създава в реално време и представлява произволна функция от серийните номера на предавателя и приемателя. Трябва да изчакаш, докато двете машинки се синхронизират, и след това да наблюдаваш сигнала на кода за сходство.

— Къде точно трябва да гледам?

— Чуй най-напред последователността — каза той. — И ако нямаш нищо против — малко по-тихо!

Започнах да ставам нетърпелив.

— Платих ти сума пари за тази работа. Покажи ми проклетата машина.

Хакерът успокоително вдигна ръце:

— Добре! Отзад видях една голяма стая. Дай да отидем там.

Завъртях се на пета и тръгнах, като се опитвах да не губя самообладание. В кафето всеки петък и събота вечер се правеха големи купони и в дъното на главния бар имаше едно голямо помещение, където хората отиваха да се разхлаждат, когато загреят прекалено много. Преди да вляза там погледнах към нашата маса с надеждата Дек да ме забележи, но във въздуха имаше толкова много дим, че се съмнявам дали изобщо някой отвъд втория ред маси можеше да ме види като нещо повече от движещо се петно.

Помещението беше тъмно, осветено само от електрически свещи, подредени в ъглите и в малък басейн в средата, и бе абсолютно празно, с изключение на двама типа, които се натискаха на едно канапе в средата. Единият беше млад и мускулест, а другият — по-стар и вече се беше разгорещил. Те бяха твърде заети със себе си, за да представляват проблем. Отидох до отсрещния ъгъл и седнах. Моят човек ме последва, като очите му се стрелкаха подозрително към влюбените гълъбчета, след което приседна на крайчеца на едно канапе точно под прав ъгъл към мен.

— Чакам! — казах аз.

Той се затутка за момент, взе куфарчето в скута си, като го постави така, че само той и аз можехме да виждаме, и отвори ключалките. Вътре имаше хиляди чаркалаци, части от главното табло, екранчета, букси и кабели във всичките цветове на дъгата.

— Исусе Христе! — възкликнах аз.

— Видя ли? Нали ти казах? Не е като от изложение на електронна техника.

— Ама работи, нали?

— О-о, да, да! — каза той, като усърдно кимаше.

Погледна още веднъж към вратата и аз най-накрая разбрах какво ме е притеснявало през цялото време. Наблюдавах го отблизо, докато изваждаше една миниклавиатура изпод хаоса от жици, и видях, че ръцете му не треперят. Объркани сигнали от нервната система — свръхнервността не пречеше на желанието му да обясни всичко в досадни детайли, гласът му трепереше във въздуха, но не и ръцете му. Всичко подсказваше, че би искал да бъде на друго място, сякаш ме възприемаше като някакво полуопасно диво животно и въпреки това не искаше да ми предаде устройството и да ме остави да се оправям с него сам. Беше взел парите — какво му пукаше? Това ми изглеждаше малко странно, а освен това — не харесвах ризата му.

Наведох се към него и сигурно заприличахме на двойката в другата част на помещението, която бяхме загърбили.

— Всичко е написано тук, нали?

Той кимна и понечи да каже нещо.

— Добре! Дай ми бележките.

— Няма да можеш да го пуснеш! — каза той.

Пресегнах се и тръшнах капака на куфарчето, който без малко да откъсне пръстите на ръката му. След това извадих пистолета си и го опрях в средата на челото на хакера. Адамовата му ябълка подскачаше като сьомга срещу течението, а долната му челюст се отвори със сухо изщракване.

— Дай ми проклетите бележки. Искам да се махна оттук!

— Никъде няма да ходиш! — каза един глас и в същото време чух как предпазителят бе свален. Някой опря пистолет на врата ми.

— Стани и хвърли оръжието!

— А ти кой си? — попитах аз и бавно станах, без да отмествам пистолета си.

— Полицейско управление на Лос Анджелис — каза млад, леко разтреперан глас.

Някой изви лявата ми ръка зад гърба.

На хакера явно му олекна.

— Ти ли, кретен? — извиках аз. — Ти си ме предал.

— Така е! — каза друг глас и някакъв човек дойде отстрани и застана отпред и малко вляво от мен — по-възрастният от натискащата се двойка. Той държеше значка и изглеждаше доста доволен от себе си.