Майкъл Смит - Един от нас

— Ъъъ, аз може ли да си вървя? — попита хакерът.

Той пъхна ръката си под фланелката и извади скрития там радиомикрофон.

— Да! Много ще се радвам — каза Травис.

— Изкупих ли си всичко сега?

Травис се обърна към него.

— По отношение на твоето досие — да, ако въобще го намеря. Във всяко друго отношение ти си един долнопробен боклук и само ако чуя, че си се забъркал в нещо, ще те смачкам като буболечка.

Хакерът се понесе към вратата, като главата му ту се изправяше, ту се накланяше и той едва се сдържаше да не хукне. Устремяваше обратно към своя съмнителен живот, спасен с цената на съсипваното бъдеще на човек, когото дори не познаваше.

Травис ме погледна още веднъж с непроницаемо изражение и кимна на Бартън, който все още стискаше здраво ръката ми зад гърба. Започваше да боли, но бях сигурен, че това ще да бъде най-малкият от проблемите ми в обозримото бъдеще. Травис можеше да използва хапчета и пряк разпит, ала имаше полицаи, които прибягваха към по-директни методи. Съществуваше голяма вероятност да се срещна с тях съвсем скоро.

— Сложете му белезници! — нареди Травис и се обърна към мен. — Надявам се да си си поживял през последните три години, Хап?

Нямах възможност да отговоря.

При звука на експлозията главите и на петимата ни тутакси се обърнаха към вратата. Хакерът лежеше на земята на няколко метра от нея, а част от вътрешностите му описваше дъга навън от тялото му.

— По дяволите! — изруга Бартън, пусна ръката ми и посегна към пистолета си.

Откъм главното помещение се чуха писъци и шум от много хора, бягащи едновременно във всички посоки. Ченгетата около мен заеха позиция за стрелба, а Травис, който единствен запази присъствие на духа, посегна и сграбчи другата ми ръка.

В стаята влязоха четирима мъже.

Всички бяха еднакви на ръст, с еднакви сиви костюми и слънчеви очила. Всички носеха пушки-помпи в походно положение и вървяха така, сякаш нямаше от какво да се страхуват. Спряха на пет метра от вратата точно от другата страна на гората от свещи. И четирите пушки едновременно бяха свалени в положение за стрелба, като всяка цев категорично държеше на прицел по едно от ченгетата. Четирите пистолета 38 калибър бяха насочени обратно към тях, но доста по-несигурно.

Цареше тишина, ако не се вземе предвид квиченето на тълпата в главното помещение. Чух една мисъл, която премина едновременно през главите на всички ченгета, сякаш бе изречена на висок глас:

„Ако някой стреля, всички ще се превърнем в пушечно месо.“

— Свалете оръжието! — каза Травис с възхитително равен глас.

Ако в този момент, някой ме беше накарал да кажа нещо, гласът ми щеше да бъде толкова пронизително висок, че само ухото на куче щеше да бъде в състояние да го улови. Въоръжените мъже едновременно поклатиха глави.

— Дай ни Хап! — каза този от края с толкова плътен глас, че подът потрепери.

— Не! — каза Травис, като стисна още по-здраво ръката ми. — Свалете оръжието! Веднага!

А след това ме попита с ъгъла на устните си:

— Кои, по дяволите, са тия?

— Не зная — отвърнах аз също толкова тихо.

— Дай ни Хап! — повтори един от другите.

Гласът беше съвсем същият, произношението — напълно еднакво. Сякаш бях толкова пиян, че виждах не двойно, а четворно.

За момент се чу тихо скимтене, някой стана и изведнъж усетих една ръка около врата си, а на слепоочието — пистолет.

— Махнете проклетите пушки! — изкрещя към мъжете Бартън, а устата му беше съвсем близо до ухото ми. — Иначе ей сега ще му пръсна черепа!

Единственият отговор бе звукът на четирите патрона, които влязоха в затворите на пушките, и в този миг аз се простих с белия свят.

За кратко се възцари пълна тишина и после стана тъмно. Осветлението изгасна изведнъж. Първи започнаха да стрелят ченгетата от двете ми страни — като хаотичните гърмежи на новогодишни фойерверки. Фраснах силно с лакът Бартън в лицето и едновременно с това издърпах силно ръката си от хватката на Травис.

Бартън залитна назад, а аз се хвърлих на земята в момента, в който се чу първият залп ответен огън откъм отсрещната страна. Приземих се тежко на пода, като едва не си строших долната челюст. От удара останах без въздух, но веднага запълзях на четири крака под дъжда от куршуми. Не виждах накъде отивам, но се претърколих и продължих да пълзя с единственото желание да се махна от този ад.

Чух, че зад мен някой изохка, и бях сигурен, че поне едно от ченгетата падна. Другите стреляха и зареждаха с максимална бързина и никой не ми обръщаше никакво внимание. Станах, едва когато стигнах до страничната стена. Отблясъците от изстрелите вече даваха възможност да се ориентирам за посоката, към която трябваше да се придържам. Ченгетата отстъпваха към самия край на помещението, като се снишаваха и криеха зад канапетата с напразната надежда за спасение. Мъжете с костюмите напредваха към тях в права линия, а аз, прилепен към стената, се придвижвах в обратна посока, колкото се може по-незабелязано, докато не се озовах зад тях.