Майкъл Смит - Един от нас

Вент отстъпи назад с малък поклон и аз избутах Лаура напред. Трите заключалки изщракаха — почувствах се почти в безопасност.

Беше ни отнело повече от час да стигнем от банкомата до „Низината“, като тичахме по задните улици и се опитвахме да останем незабелязани. След малко звукът на сирените започна да отслабва, или защото положението пред кафето бе започнало да се нормализира, или защото всички ченгета от района вече бяха пристигнали там. Надявах се да е второто. Лаура мълча почти през целия път, сякаш мислеше за нещо. Какво ще да е било — не зная, пък и си имах собствени грижи. Тя вървеше на няколко метра встрани от мен, също като малко момиченце, което вече се е научило да ходи само.

„Низината“ представлява анклав, вграден в един от каньоните, който пресича западната страна на Грифит. Има ескалатори от всяка страна, светофари и ток, но иначе всичко е оставено, както си е естествено и малко необичайно. В стените на каньона са вградени магазинчета и капанчета, до които може да се стигне само по стълби. Повечето са барове и специализирани книжарници. Но при Вент е различно.

Вент е по-малкият брат на Тид и има по-лоша слава от него. Той е по-слаб, изглежда по-добре и има повече връзки. Никога не съм го виждал да яде шоколад, обвит с твърда, сладка черупка. Неговата пещера, ако знаете за нея и той ви пусне вътре, е истинска съкровищница на противозаконността.

— Бира? — попита той.

— Не — отвърнах аз, но после се поправих: — Да!

Вент отвори една врата, монтирана в стената на магазина, и измъкна три бири. Подаде едната на Лаура, а тя незабавно разви капачката и я надигна.

— Ще ме представиш ли на приятелката си?

— Лаура — Вент, Вент — Лаура! — казах аз. — И не ми е никаква приятелка. Слушай, Вент, имам нужда от някои неща и след това ще трябва да се махаме.

Вент се усмихна и каза:

— Все същият си, Хап, приятелю, като в добрите стари времена. Пък аз си мислех, че си се променил. Не съм те виждал от години.

— Промених се, повече или по-малко — казах аз.

Лаура беше влязла навътре в пещерата и оглеждаше всички чекмеджета, вградени в стените.

Тихичко промълвих:

— Една жена отново обърка живота ми.

— Много ги бива в това — кимна с разбиране Вент. — Аз затова напоследък се задоволявам с виртуалната реалност. Кажи с какво мога да ти помогна?

— Пари — казах аз. — Имам временни проблеми с ликвидността и ми трябва заем за двадесет и четири часа. Хилядарка.

Всъщност ми трябваха само петдесет долара, които щяха да ми стигнат, докато влезем в Мрежата, но ако бях поискал толкова малко, това щеше да бъде сериозен сигнал, че финансовото ми положение не е никак розово.

Вент поклати глава.

— Не мога да ти дам пари в брой. Току-що направих някои големи покупки. Но мога да ти дам един показалец.

— По дяволите! — Още едно убийство и още едно закононарушение. — Ще трябва да свърши работа!

Вент отвори хладилника и посегна към долния рафт.

Показалецът бе поставен във вакуумирана алуминиева опаковка.

— Съвсем пресен — каза той. — Едно от нещата, с които се сдобих наскоро.

Той отлепи лентичката в края на опаковката и измъкна показалец на мъж от индоевропейската раса с малко устройство, прикрепено към отрязания край.

— Сигурно ли е? — попитах аз, като съзнавах, че Лаура ни наблюдава.

— Много — каза Вент. — Мои приятели се занимаваха с този джентълмен малко преди да се спомине. Никой няма да го търси с дни, нито пък ще го открият, като се има предвид къде е скрито тялото му.

— Какво е това , по дяволите? — попита Лаура.

Казах й. Показалец на мъртвец с използваема банкова сметка, поддържан жив с помощта на плазмен генератор. С други думи, за около два дни могат да се употребяват пари, собственост на някой друг, който няма да усети липсата им.

— Нещо друго?

— Цигари — така и така съм тук.

Докато Вент ги носеше, аз се опитах да си представя какво още може да ми потрябва, но не се сетих за нищо друго. И тогава ми хрумна нещо, свързано с мислите ми от Енсенада.

— Имаш ли щастливи случайности?

— Само три — каза той, — ама са малки.

— При тези обстоятелства всичко е от полза — казах аз. — Длъжник съм ти.

— Добре! — каза той и отвори едно чекмедже. Извади оттам една ампула и спринцовка. — Нямам представа що за стока е — няма етикет. Тъй че, ако се почувстваш зле, не съм виновен.

Той вкара иглата в стъкленицата и издърпа течността. През това време навих ръкава си и той инжектира серума във вената ми. За малко почувствах някаква хладина, после всичко се нормализира. Не действа на всички, но за щастие на мен ми повлия.