Майкъл Смит - Един от нас

Все пак, хората протягат ръце, сякаш все още искат да вярват в НЛО. След толкова много фалшиви тревоги, след толкова дълго чакане и тъй като „черният обелиск“ така и не се появи, би трябвало да сме изгубили интереса си към идеята за извънземните. Ала ние все още чакаме ония малки хора с щръкнали ушички любезно да ни помолят да ги заведем при нашия цар, точно както продължаваме да ходим по психиатри и баячки, след като единственото реално нещо, което те ни предлагат, са сметките за плащане. Не управляваме собствения си живот и все още чакаме deus ex machina .

Нещо ме накара да се обърна. Вече бях гаврътнал няколко бири и си помислих, че може да съм мярнал отражението на някой познат в огледалото зад бара. Не знам дали е бил мъж или жена, но когато погледнах, не видях никакъв познат. Само множество хора, седнали край масите, които говореха високо и бързо. Младежи със свръхмодерни костюми, жени, преливащи от излишна привлекателност, която събужда в теб желание да се махнат, за да не ги разглеждаш тайно цяла вечер. Огледах внимателно цялата тълпа и не открих нищо необичайно за един бар в Грифит. Въпреки това изведнъж се почувствах на тръни.

— Господине?

Барманът развяваше касовата бележка пред мен с вид на човек, който е чакал няколко дни, а не няколко секунди. Все още разсеян и оглеждайки тълпите, поставих пръста си в долния край на бележката, където сензорът щеше да разчете моето ДНК, да се свърже с банковата ми сметка и да изтегли необходимата сума.

— Ако си поставите пръста тук, можете да направите и доброволни пожертвования — посочи услужливо младежът.

— А, така ли? — казах аз и задрасках мястото. — Благодаря, че ме предупредихте.

Той заядливо дръпна бона и замина да обслужва някой по-сговорчив посетител.

Помахах с ръка на един от минаващите наблизо келнери и поставих питиетата си върху подноса му.

— Знаеш ли най-неудобната маса в бара? — попитах аз.

Трябваше да говоря високо, за да надвикам музиката от двата автомата в ъгъла. Келнерът кимна навъсено. Той беше дребен и смирен на вид и ми допадна повече.

— Занеси ги там! Чакай секунда!

Намерих в джоба си някакво листче, на което надрасках на Дек няколко думи, и го подпъхнах под чашата му. Посегнах за портфейла си и чак когато го извадих, се сетих, че нямах никакви пари в брой.

— Кажи му, че съм поръчал да ти даде голям бакшиш, — казах на джуджето и го отпратих с ръка.

След това се махнах от бара и се шмугнах сред масата народ. В бележката до Дек пишеше да си стои на мястото и да си отваря добре очите. Вероятно алкохолът започваше да действа върху нервите ми, но понякога точно това състояние ме караше да желая да съм в непрекъснато движение. Отпих от бирата си и се поразходих наоколо, като се опитвах да не събуждам подозрения и в същото време да гледам на това, което се случваше около мен, с очите на страничен наблюдател. Гледката ме върна към предишен етап от живота ми — продажбата на дрога и опасностите — и не ми хареса. Не особено.

Тогава видях един човек, който седеше от другата страна на бара. Беше на около двадесет и пет, с дълга коса, голям нос и очила, носеше раздърпана червена фланелка, на която пишеше „Програмистите го правят непрекъснато“. В ръката му имаше чаша, пълна с нещо като „джолт“, а до краката му се мъдреше малък куфар.

Нещо ми подсказа, че това може да е той.

Бавно се приближих до него, като му дадох достатъчно време да ме забележи.

— Здрасти — казах аз.

Беше с повече от десетина сантиметра по-нисък от мен и го осъзнаваше. Най-напред кимна с няколко отривисти движения на главата си и се извърна настрани. С ъгъла на устните си попита:

— Ти ли си Хап?

— Да, доколкото знам. А ти си?

Този път главата му направо се разтресе — нервни тикове. Куот бе прав по отношение на този човек. Той отговаряше точно на определението, дадено в речниците за думата „обладан“.

Последва мелодраматичното:

— Не е нужно да знаеш.

— Вярно е — казах аз, като се опитвах да не въртя очи. — Получи ли парите?

Алчността присветна за кратко върху острите му черти.

— Да, ъъъ, благодаря.

— Добре. Кажи ми къде да ти оставя куфара утре сутринта, изпий си питието и сетне си тръгвай.

— Не може да стане. Ще трябва да ти кажа как се работи с машината.

— Бива ме с тия джаджи, ще се оправя.

Отново тръсна глава.

— Глупости! Няма да можеш! Аз съм го правил туй нещо, ама и аз работя с него по записки. Всички кодове трябва да се вкарат ръчно в реално време.