Майкъл Смит - Един от нас

— Нямам представа. Въобще не ме интересуват.

— Обаче ти ги интересуваш. Между другото, от хотела до дома ти стигнаха твърде бързо — или са повече от двама, или става нещо много странно, поради което не ми се ще точно сега да се качвам в апартамента. Които и да са, те са по дирите ти.

— Не само по моите — сопна се тя. — Нали чу приятелчето си — питали са за мен, а след това за теб.

— Търсят ме, само защото знаят, че ти си с мен. Мазникът в хотела им е светнал.

— Глупости. Знаеш, че казвам истината.

Погледнах през стъклото. Тъкмо тогава минавахме покрай „Хърби Кротон“, включен в маршрута в качеството си на едно от най-красивите архитектурни постижения на Грифит. Погледнах го неприязнено, както обикновено, но не му отделих особено внимание. Когато се обърнах, видях, че Дек е вперил поглед в мен.

— Права ли е? — попита той.

Кимнах.

— Вероятно. Онзи, с когото говорих, каза нещо доста странно. Не зная какво означава, но определено има някакъв смисъл.

— Никой не може да си тръгне просто ей така! — тихо каза Лаура. — В живота не става така!

Всъщност не можех да не се съглася. В огледалото тя изглеждаше дребна, самотна и поне в този момент аз не й се сърдех.

Кафене „Хард Проуз“ е ей там, в квартала със складовете на Грифит. Той, разбира се, не е квартал на складовете, а само още една брънка от подправения с реалност живот. През осемдесетте и деветдесетте години хората толкова били свикнали с това прекомерно скъпите барове и ресторанти да са разположени във влажни и мрачни стари постройки, та чак забравили, че те не били проектирани с тази цел. Затова когато разработвали общия план на Грифит, издигнали няколко грамадни сгради, които реконструирали по време на самия строеж — иззидали стени и след това веднага ги съборили, за да се постигне автентичното усещане. Блокът, в който се намира кафето, има фалшива фасада: „реката“ представлява покрив от плексиглас над автострадата, но човек разбира това, едва след като се доближи съвсем и погледне надолу. Понякога си мисля, че толкова много сме свикнали с питиетата, подправени с аромат на шоколад, че истинският шоколад ще ни се стори противен.

На Лаура не й стана приятно, когато влязохме в кафенето. Предполагам, че това бе обида за естетическите й чувства. Заведението започнало живота си като някаква тъмна дупка, в която тайфа холивудски писатели се събирали да се мръщят в почивките между разните срещи. Трябва да отбележим, че обслужването е отвратително. Необходимо е да си резервирате маса за поне един час по-рано от времето, за което я искате, тъй като ръководството работи на принципа, че клиентите винаги закъсняват. Минава сума време, докато успеете да привлечете вниманието на келнера, а след това в кухнята ще променят поръчката ви, без да ви питат. Ако храната ви изобщо пристигне, непременно ще изникне някой, когото не сте виждали от години, и ще изплюска десет процента от нея. Интериорът така и не бил довършен, тъй като тъкмо работата стигнала до половината, и авторите на проекта я спрели. Оттогава цялото време минава в преразглеждане на свършеното и в препирни за авторските права.

Двамата с Дек ходехме там, защото това е единственото място в Калифорния, където пушенето на публично място е разрешено. Освен това харесвам интериора, макар да усещам, че съм малцинство. Огромна стая с височина от два етажа и голям кръгъл бар в центъра. Поръчките за питиета се изпълняват доста бързо — мисля, че ги считат за приоритетни. От едната страна има голяма скулптура във формата на… — всъщност, да ви кажа честно, не знам на какво прилича. Явно е замислена като тема за разговори, но предполагам, че те протичат по следния начин:

— Какво е това, мамка му?

— Да пукна, ако знам!

— Адски е противно!

— Аха! Дай да го запалим!

От всички страни на помещението са разположени ъгли и сепарета от дърво с маси на различна височина като ракетни площадки. В единия ъгъл на помещението, ако искате да си дадете труд, можете да се качите на една платформа, достигаща почти до тавана, да си седите там и да гледате като крал надолу към една минисистема облаци от третокачествен тютюнев дим.

Поведох групата натам. Не ми се случва често да играя ролята на крал.

Най-горната маса имаше допълнителното предимство, че щеше най-много да затрудни евентуално бягство на Лаура. През останалата част от следобеда тя бе спокойна, седеше безмълвна на задната седалка на колата и отказа да яде бурито, което й предложихме. Ако трябва да бъда искрен, за нас бе облекчение, тъй като нито Дек, нито аз искахме да компрометираме предаността си към месоядството. Оставихме я в колата на няколко пъти, когато излизахме да се поразтъпчем, но не се отдалечавахме много. Тя се държеше като кротушка, но аз нямаше да позволя това да ме заблуди. Бях абсолютно сигурен, че ще опита да направи нещо още преди падането на нощта. Въпросът беше кога.