Петър Бобев: Опалите на Нефертити

Човек надали би могъл да се измъкне. Инстинктът на птицата й подсказа най-краткия път. Може би само след няколко секунди, които на девойката се сториха безкрайни, ему то изскочи от огненото езеро и притича по голата скала. След стотина крачки Мария скочи от него, търкулна се на земята, издра коленете и лактите си. Ала съобрази бързо. Търкулна се в близката долчинка и се зарови в пясъка. Угаси пламналите си дрехи. Имаше обгаряния, вече се бяха дигнали няколко мехура по краката й, ала тя не ги и погледна. Побягна нагоре към кладенеца.

Внезапно насреща й изскочи Бурамара, задъхан от бързане, облян в пот.

— Крум! — извика той, разтреперан от тревога. — Къде е?

Девойката отвърна, като тичаше:

— Там! Отидоха с Гурмалулу. Имало кладенец.

Тревата бе изгоряла по-бързо от скреба, избухнала бе, изпепелила се бе с бързината на запален барут. Двамата прехвърлиха скалистия хълм на един дъх. Спуснаха се надолу, надвесиха се над зиналата яма.

— Круме! — извика Мария, изгубила надежда, че ще чуе отговор.

Той изруга отдолу:

— Какъв съм глупак! Най-тъпата коала няма да се хване така в капана!

— Остави това! — прекъсна го Мария, премаляла от радост. — Ами кажи здрав ли си?

— Само с една бучка на главата. Лошото е, че не мога сам да се измъкна.

Бурамара скоро откри това, което търсеше — един самотен храст от пълзящ евкалипт. Отряза го до корен, окастри го и го спусна в ямата.

След малко Крум Димов излезе отвътре, хванал се за него с ръце, като се подпираше с крака в стената, овалян в тиня като крокодил в пресъхнало блато.

— Имал съм късмет — рече той. — Първо, че кладенецът не е дълбок. Второ, че има тиня…

Девойката го допълни:

— Трето, че мъжкият щраус с неговия майчин инстинкт не беше напуснал по-рано мъртвия скреб. Четвърто, че Бурамара дойде. Пето…

Папагалът Кенатон прелетя отнейде и кацна на рамото й.

— Сладко папагалче! — изграка той, като потърка главица във врата й. — Сладко папагалче!

— Умирам от глад! — прекъсна бъбренето му Крум, след като се изчисти от тинята.

Без да каже нищо, добил отново предишния си безучастен и безстрастен вид, Бурамара каза кратко:

— Почакайте!

И припна към пепелището на изгорелия скреб, където намери яйцата на емуто, напълно опечени.

— Ще правим коробори! — пошегува се той, без да трепне нито мускулче по лицето му.

Тримата седнаха да се хранят. Разделиха едното яйце на тримата. Другите оставиха за из пътя. Наистина с такъв водач нямаше защо да се тревожат много. Ала все по-добре беше да се намират и запаси. Особено сега, когато не им беше известно докъде е стигнало бедствието и къде ще срещнат дивеч.

— Само за това мисля — проговори повече на себе си Мария. — За медните рудници на Ахмес, около които растенията оцелели. Това ще трябва да проучим едновременно с карантината. Каква е ролята на медта? Или на някой съпътствуващ я микроелемент, който създава устойчивост в пластидите, своеобразен имунитет. А може би променя молекулата на самия вирус, като измества в нея някой атом. Добре, че пред смъртта си фараонът ни разказа и това. То може да изкупи целия му грях, да смекчи вината на злочестия Ехнатон.

Дочул това име, папагалът изкрещя:

— Паднете в краката на божествения фараон! Пълзете по корем! Целунете праха, върху който е стъпвал…

Все още неопомнила се от затрогващата му изповед, потресена от жестокото изкупление на вината му, Мария въздъхна дълбоко:

— Колко мъка има по света! А ние, улисани в себе си, не я виждаме. Защо тя трябва да се изроди в злоба, за да я почувствуваме и разберем?… Когато добие мощ да пакости… Защо?…

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/3258

Издание:

Петър Бобев. Опалите на Нефертити

Библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 116

Издателство „Народна младеж“, София, 1971

Библиотечно оформление: Борис Ангелушев

Редактор: Васил Райков

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Тончо Тончев

Технически редактор: Гергина Григорова

Коректор: Райна Иванова

Савак — преграда, която служи за ограничаване или напълно спиране на притока на вода през отвор, канал, тръба. — Б.ред.

Кокабура — птица, чийто глас напомня човешки смях (живее само в Австралия); според стара аборигенска легенда, кокабура всеки ден пее на небесните хора, за да ги подсети да запалят небесния огън (слънцето). — Б.ред.