Инспекторът хукна надире, размахал пистолета. Ала Гурмалулу беше стократно по-издръжлив от него. Побягна и той със скъпоценната си находка в ръка. Като че ли нарочно го дразнеше с нея, като че ли нарочно го подлудяваше.
Том се спъна, падна, лицето му се зарови в пясъка. А той не го усети. Остана да лежи неподвижен, безсилен. Гърлото му гореше като насипано с черен пипер. Това е вкусът на смъртта — досети се той. Досети се и друго. Както лежеше така, Гурмалулу можеше да дойде при него, да го убие. Той вдигна глава. И наистина го съзря на двадесет разкрача от себе си. Но докато насочи пистолета, Гурмалулу офейка надалеч, недостигаем за куршума. Приклекна пак да го дебне, както гладно динго дебне болна крава — търпеливо, уверено, че рано или късно тя ще падне.
Лежа така дълго. Накрай пак се надигна. Всеки изгубен час го приближаваше до смъртта. А той не искаше да умира. Живееше му се. Веднъж само да се добереше до цивилизованите хора. Тогава щеше да предприеме втора експедиция. По-добре организирана, по-дисциплинирана, не такава паплач като сегашната, само с негови послушни хора. И дворецът в Кю щеше пак да стане достижим.
Помъкна се отново, като залиташе, падаше и ставаше. С напукани устни, кървяща кожа, възпалени очи. А знаеше. В тая преизподня, сред пясъците на Австралия, белият човек не може да изтрае повече от два дни. Умира от жажда. Разкъсва дрехите си. Пълзи по корем. Езикът му запълва устата. Умира обезумял.
Пред очите му се трупаха черни непрогледни облаци. Разкъсваха се само за малко, колкото да види суровия отмъстител, който го следваше на стотина крачки зад него, бодър, без следа от умора, непреклонен.
Гурмалулу беше дете на пустинята, издръжлив на жажда като ему. В нажежената пустош наоколо можеше да намери влага, щом поиска. Знаеше къде се крие плоскоглавата жаба. Знаеше кой корен е най-сочен. Знаеше кое животно или птица може да го отведе при водата. Знаеше кои мушици се въртят над подпочвените поточета. Защото хилядолетия наред еволюцията бе подбирала тъкмо тези, които умеят да откриват най-бързо водата. Който не бе усвоявал това изкуство, бе загивал.
Том прекосяваше дюна след дюна, заобикаляше каменистите хребети и пръснатите ивици евкалиптов скреб, които все по-често препречваха пътя му, размесени с мулга-скреб, с бодливите акациеви шубраци. Това в едно и също време му вдъхваше надежда — то означаваше, че пустинята отстъпва, изостава, — но и неясна тревога. Убеден беше, че омразният негодник го подкарваше умишлено в определена посока, с ясна за него зловеща цел.
Настъпи нова нощ. Въздухът се позахлади. Но смазаното от изтощение тяло на белия беглец не почувствува никакво облекчение. Гореше. По жилите му течеше не кръв, а — разтопено олово. То бликаше из тях на чести тласъци, които пареха гърлото му, гърдите, слепите очи, цялата глава. Ускореният му пулс бъхтеше като чук по темето. А не биваше да спре. Всеки загубен миг го приближаваше до гибелта. Ако вървеше, все имаше надежда да намери вода, да пресече някоя пътека. И той вървеше. Не усети кога навлезе в спинифекса. Разбра къде е попаднал, когато краката му се заплетоха в острите жилави листа и той падна по лице върху бодливия килим. Адска трева! Колко сполучливо беше името й! Без да изчисти набитите в тялото си шипове, той тръгна назад, като не забравяше само едно — не изпускаше оръжието си. Видя, че врагът му стоеше извън сатанинската морава. Не бе навлизал в нея. Изчака го и пак тръгна като динго подире му.
Нощта преваляше. Южният кръст се изправи в полунощ, сетне отново полегна. А Том продължаваше да се мъкне. В главата му не бе останала никаква мисъл. Кой знае дали помнеше защо бяга. От цялото му съзнание се бе задържал само един прост рефлекс — да бяга от черното същество, което го преследваше. Нищо повече. Всичко друго беше празно, една пулсираща черна празнота.
Насреща му се изпречи някаква стена. Мулга-скреб, ужасът на пътешествениците! Акации-джуджета, преплетени като гигантска телена мрежа така, че никаква жива твар, по-голяма от котка, не може да проникне през усуканите жилави клонаци, обсипани с остри шипове. От мулга-скреба изпадат в отчаяние добре екипирани експедиции с камили и вода. През нея не може да мине ни камила, ни камион. През нея не може да се направи просека нито с трион, нито с брадва. Всеки заобикаля мулга-скреба, дяволската стена.
Том Риджър тръгна покрай нея вляво. Можеше да се отправи и вдясно. Беше му все едно. Само да не стои на едно място, да се движи. На всяка крачка се поваляше на земята. Лежеше, лежеше, после отново се изправяше. Но не да върви, а да не заспи. Защото знаеше, че ако заспи, ще бъде загубен. Черният негодник чакаше само това. Никога по-рано Том не бе замислял как неговите следотърсачи улавяха престъпниците и му ги довеждаха с белезници на ръцете. След дни, след седмици. Но ги довеждаха. Сега разбра. Значи тъй. Докато жертвата накрая рухне от изтощение.
Читать дальше