Петър Бобев: Опалите на Нефертити

Не! Не би могъл да заобиколи дяволската ограда! Каквото и да станеше, трябваше да мине през нея! Чувствуваше, че тази мисъл е нелепа, ала нямаше воля да й се противи. Той запълзя направо към скреба. Стори му се, че под сплетените клони вижда пролука. Някакъв нисък клон беше изгнил и опразненото от него място се бе превърнало на тунелче в непроходимата трънлива мрежа. Том се натика с мъка вътре, без да усеща бодлите, които късаха дрехите му, които деряха кожата му, без да усеща кървавите ручейчета, които потичаха по тялото му. Обезумял, затъпял, поддал се на нагона си за свобода като лисица, която изгризва лапата си, за да се измъкне от капана, той продължаваше да се завира все по-навътре в гъсталака.

Веднъж в една ферма бе хванал едно питомно кенгуру за опашката. Тъй то не можеше да рита. Четвърт час кенгуруто подскачаше на място, недоумяващо защо не може да избяга, без да се сети, че би могло да се освободи, ако промени посоката си, ако се извие настрана или се дръпне назад. Подскачаше на място, докато човекът го пусна. Тъй и сега нещастникът продължаваше да се намъква в бодилака, немислещ като безразсъдно кенгуру.

Когато по едно време някакъв проблясък на разум освети съзнанието му, беше късно. Вече не можеше да мръдне нито напред, нито назад. Жестокият трънен капан бе вкопчил в него зъби, решил никога да него изпусне.

Друг автомобил профуча по близкото, а в същото време недостижимо шосе. А Том усещаше, че губи сили. Пред очите падаше по-плътен мрак.

Дворецът в Кю избледняваше, стопяваше се в нищото…

Мария се събуди, задавена от парещия дим. Разсъни се мигновено. Храсталакът гореше, по-право фучеше, беснееше. Огнените пипала плющяха край нея, смилаха в пламтящата си вътрешност всяко листенце, всяка вейка, всяко дърво по своя път. Тежки кълба пушек се търкаляха над шубрака, пронизвани от гейзери искри. Пожарите в Австралия са бедствия. Евкалиптовото масло пламва като бензин. Достатъчна е една искрица от запалката, достатъчен е фокусът на слънчевите лъчи, получен от една захвърлена бутилка. Огънят в тукашните гори не пълзи от дърво на дърво, той лети над тях. Другаде човек все има надежда да му избяга. Тук не. Дори с кон, дори с автомобил не може да се превари огненият взрив на евкалиптовите пари, които мигновено опърлят огромни площи като гигантски горелки. Има един начин да се спаси човек — ако се потопи във вода, в река или езеро. Но те да бъдат по-пълноводни. Защото потоците и плитките блата възвират. Веднъж пожар застигнал цистерна, която прекарвала вода за някаква ферма. Шофьорът се скрил в цистерната. После го намерили вътре сварен.

Такива са пожарите в живите гори. А какви ли ще бъдат в изсушената от бялата болест гора, просмукана с избухливото евкалиптово масло, подобно на напоен с бензин фитил. Тези мисли й минаха през ума само за секунда — от отварянето на очите до скачането й на крака.

Какво да стори? Нямаше ни река, ни езеро, нито най-малка локва. Да побегне нататък, където отидоха Гурмалулу и Крум? Там имало кладенец. Биха могли да се мушнат вътре. Ала пътят й беше преграден от разжарената стихия, която връхлиташе насреща като огнена лавина, като прилив от жарава. Тя усети, че се задушава. Косата й пламна. И роклята й почна да тлее.

Изглеждаше, че вече няма спасение.

Тогава от огнената стена изскочи едър щраус ему, самец, по-висок от два метра. Навярно бе седял досега върху яйцата си, опитвал геройски да ги мъти до последния миг. Повече не бе издържал. Родителският инстинкт бе отстъпил най-сетне пред инстинкта за самосъхранение.

Мария реши мигновено. Лудетината се събуди внезапно у нея. Някога във фермите бе укротявала на родео необяздени коне ведно с ковбоите. Знаеше, че да се възседне щраус е още по-трудно. Но нямаше избор. Оставаше й само това. С един скок тя се метна върху пробягалата досами нея ослепяла от пожара птица, яхна я и прегърна с две ръце жилавата дълга шия. Емуто замахна във въздуха с крак като боздуган, но напразно. Късно. Лудетината седеше на гърба му. Ако беше закъсняла само секунда, вече щеше да лежи на земята с пръснат череп или счупени нозе, което е все също.

Сега тя летеше през пламтящия скреб, обладана от една мисъл — да се държи, да стиска, да не пуска. Паднеше ли — това щеше да бъде краят.

Слисан от ненадейното нападение, уплашен от непривичния си ездач, самецът ему опитваше да я свали от гърба си, като подскачаше на място и се друсаше, както би изтърсвал перушината си след прашна баня. Напразно. Ездачката се държеше здраво, не падаше. Огнените камшици настигаха емуто и го подгонваха все по-бързо през пламналата стена, в която краката му изхвърляха взривове от искри.