Петър Бобев: Опалите на Нефертити

— Храбрец! — възхита се Крум.

Мария посочи двете сиви пухчета под храста.

— Майка! Заради децата си. И друго. Австралийските зайци са най-храбрите в света. Защото са най-жестоко преследваните. В подбора са оцелели само дръзките.

Бурамара се обади:

— Зайците не са страхливи. Те само знаят, че са слаби.

Крум го разбра.

— Бих искал — рече той, — да видя колко смел може да бъде един лъв, ако има силата на заека! Какво би сторил един лъв, ако го нападнеше една десетметрова отровна змия?

Възхитени от самоотвержността на победителката, хората взеха жертвата й, а децата й не закачиха. Опекоха тайпана и го оглозгаха набързо.

Тогава решиха да търсят подземната река, която трябваше да бъде някъде наблизо. Споразумяха се така. Белите щяха да останат на мястото, а двамата следотърсачи щяха да тръгнат в противни посоки. Който откриеше водата, щеше да подаде димен сигнал и да остане там, за да изкопае кладенец, а другият щеше да отведе при него Крум и Мария.

Следотърсачите скоро изчезнаха от поглед. Скриха се из падините и безредните обраствания на скреба. Крум се усети безпомощен, изоставен сред степта, без компас, без вода и без оръжие. Затова заоглежда нетърпеливо кръгозора. И ето, оттам, накъдето бе отишъл Бурамара, се издигна едно облаче дим, после второ, трето.

Той вече беше готов да поведе сестра си нататък, когато Гурмалулу дотича запъхтян. И вместо да им преведе сигнала на Бурамара, който гласеше: „Намерих вода! Идвайте“, той им подвикна отдалеч:

— Бягайте!

— Защо ще бягам? — учуди се Мария, преуморена, с подбити от дългия път нозе.

— Бурамара говори с пушека. Бурамара казва: „Идва мистър Том. С още петима. С пушки. Искат да убият мистър Крум. И Бурамара, и Гурмалулу.“

Обяснението му беше толкова искрено и правдоподобно, че и двамата, братът и сестрата, го последваха начаса.

— А Бурамара? — запита Мария.

— Бурамара ще ни настигне.

Все тъй задъхани, с последни сили, те тичаха почти час. Най-сетне, премаляла от умора, Мария се свлече на земята.

— Не мога повече!

— Не тук! — рече Гурмалулу. — Може да те видят. По-добре в скреба. А ние с мистър Крум ще донесем вода. Ей там, зад хълма.

Двамата отведоха девойката сред гъстия евкалиптов шубрак и я положиха върху дебел слой сено, а те продължиха към извора.

И наистина, зад голото възвишение намериха стар, занемарен кладенец — от онези, за които Крум бе слушал, че са дело на древни неизвестни строители. Може би същите, които бяха изградили и сриналия се в каньона египетски дворец. Дупката беше издълбана в основната скала с отвесни, гладки стени, без никаква грапавина по тях, без бордюр и макара, без кофа.

Забравил всяка предпазливост, Крум се наведе да разгледа по-добре и тая находка, може би вече единствена следа от далечните пришълци на континента. Но не видя нищо освен черния мрак, който изпълваше грозната, яма.

В следния миг полетя надолу.

Гурмалулу дори не погледна какво е станало с него. Знаеше. Който падне в тази дупка, не излиза. Там съплеменниците му хвърляха побеснелите кучета, там хвърляха и родените деца изроди.

Мистър Том не му бе казал нищо за мис Мария. Но той се досещаше. Ако я оставеше жива, тя щеше да потърси брата си. Щеше да пусне въже и кол. И ако е жив — да го спаси. Щеше да вика и докара Бурамара. А това не биваше да стане!

Гурмалулу притича до скреба, сред който, лежеше смазаната от изтощение девойка, извади запалката на Том Риджър и щракна, както бе видял да правят белите. После докосна на няколко места сухите треви й листа с лумналото пламъче. Животът ги бе напуснал вече, ала евкалиптовото масло още не бе излетяло. Първи избухнаха парите на маслото, сякаш над храсталака премина мълния. После пламнаха отделни листа, върхари и цели клони като натопени в бензин и накрай огънят се пръсна върху цялата гора, сякаш избухна взрив. Пламъците заплющяха, полетяха над гъсталака, полазиха по тревата, преминаха по хълма, облизаха с огнените си езици древния кладенец. Това беше добре! Дори ако дойдеше-насам, сред пепелта от пожара Бурамара нямаше да открие следите.

Дотогава Гурмалулу щеше да е свършил и с Бурамара. Само трябваше да го срещне, да излъже и него, като му каже, че Крум е паднал сам в ямата, да го отведе там, та да бутне и него вътре. После да намери мистър Том, за да получи уиски. И да пие, да пие, да пие… Мистър Том мразеше мистър Крум, мразеше и Бурамара. Щеше да остане доволен…

Без да се обърне повече към бушуващия пожар, злодеят хукна по каменистата ивица, която беше ограничила огъня. Зад скалистото възвишение очакваше да види Бурамара, а видя — Руби! Видя цялото племе и с него — Руби! Изсъхналата савана бе прогонила животните. А без дивеч не може да съществува и човекът. Племето бе напуснало земята на прадедите, за да не умре от глад. Принудено беше да нахлуе в чуждите ловни полета. А не знаеше как ще го посрещнат стопаните им, владели ги от деди и прадеди. Щяха ли да се смилят над злочестите бежанци и да ги пуснат в страната си или щяха да се бият. Затова най-отпред вървяха мъжете, понесли копия, каменни брадви и копиехвъргачки, които при война служат за щитове. Бумерангите висяха на поясите им. Племената не се бият с бумеранги. Някои носеха димящи главни, та да си палят цигарите, а други — разглобени „пуканами“, свещените дървени стълбове, покрити с магически рисунки, за да ги забият насред новото селище.