Петър Бобев - Опалите на Нефертити

— Той ще убие бедния Гурмалулу!

— Крум не убива. А пък ти не си чак толкова глупав, че да му се оставиш. Ще се присламчиш към тях, уж си останал сам и си тръгнал да търсиш племето си. Ще го праснеш с тояга по главата или ще го блъснеш в някоя яма… Какво да е, но докато е жив, да не се връщаш…

— А уиски?

— Колкото по-рано свършиш тая работа, толкова по-рано ще получиш уиски.

Двамата тръгнаха надолу, когато вече се бе стъмнило съвсем. Нощуваха на километър от огъня, край който бяха легнали да спят Крум и Мария. Гурмалулу опита да се доближи до тях, за да изпълни бързо-бързо задачата си и да заслужи по-скоро наградата. Ала се върна тозчас. Бурамара не спеше. Бодърствуваше.

Чак на разсъмване, след като видяха, че тройката отново пое на път, Том и Гурмалулу се приготвиха да ги последват. Гурмалулу щеше да ги настигне, за да изпълни задачата си, а Том Риджър в туй време щеше да ги следва отдалеч така, че никой да не го забележи, да не буди подозрение. За всеки случай, за по-голяма увереност, той уточни посоката на движението им — щеше да върви, дори ако изгубеше следите им, все на изток така, че сянката да остава все от дясната му страна.

— А има ли вода по пътя? — запита Том.

— Има! — увери го черният. — На няколко места. Разкопаваш пясъка и отдолу излиза вода.

— Отде ще знам къде да копая?

— Отгоре винаги има мушици.

— Това не стига. Разправи ми къде е тая вода, посочи ми някакъв знак. На какво разстояние оттук…

Водачът му гледаше тъпо.

— Гурмалулу знае пътя с крака. С ръка не го знае, та да го посочи. С глава също. Само може да те заведе…

— Няма да ме водиш никъде! Ще свършиш това, за което те пращам. После ще се върнеш! Най-късно след два дни да бъдеш при мен! Тогава ще ти дам уиски, цяла колиба уиски.

Острият поглед на туземеца откри змията, която само за миг бе надзърнала от дупката си. Замахна с камък и смаза главата й. После я извлече навън. Опече я. Двамата я изядоха набързо.

При едно случайно обръщане назад, както дооглозгваше змийските прешлени, Том скочи на крака. На сто крачки от него стоеше човек, брадясал, дрипав, залитащ от умора, едва мъкнещ краката си, повлякъл след себе си тежката лопата.

— Хари! — извика Том, успял да го познае. Човекът се разтрепера. Очите му се окръглиха от уплаха.

— Какво правиш, Хари? Плешивият приближи бавно.

— Умирам от глад! — изфъфли той. — Дай нещо!

— Нищо нямам вече! Хвърлих и последната костица. А ти защо не застреляш някакъв дивеч?

— Свърших патроните. А и какво да стрелям? Всичко избяга.

— Къде са другите?

— Няма други. Водата завлече едни, някои се избиха, трети избягаха. Изгориха лагера.

— А ти? Какво правиш сам тук? Защо не избяга и ти?

Хари изведнъж се опъна:

— Няма! Ще пукна, ама няма да бягам. Отде да знам, че следната копка няма да извади голямото щастие! Отде да знам?

Том сложи ръка на рамото му.

— Тоя път не сполучихме. Ще дойдем повторно. С провизии, с инструменти. Сега ела с мен! Да си ходим!

Искаше му се да има другар, и то истински, бял човек, с когото можеше да разговаря по човешки, на когото да разчита, с чиято помощ да изравни силите си с врага, да добие превес.

Хари отскочи.

— Няма да се махна! Докато не намеря моя опал! Големия опал!

Том отпусна ръце. Стори му се, че прочете в трескавия му поглед искрата на безумието. Извърна се.

— Хайде, Гурмалулу! Да вървим! И след два дни при мен!

Чернокожият драсна върху лявата си ръка две черти с бяла глина. Всяка вечер щеше да изтрива по една. Тъй щеше да отмерва времето до срещата… Иначе щеше да се обърка.

В далечината на юг се виждаше как пъплят три точки. Гурмалулу ускори крачките си. Аборигените са невероятно издръжливи. Могат да вървят по цели дни и нощи без почивка, да изминават по стотина километра денонощно.

И Бурамара беше отличен пешеходец. Ала спътниците му не можеха да издържат на такъв ход. Ще не ще, трябваше да се съобразява с тях. Тъй Гурмалулу успя да ги настигне скоро. Пръв го усети следотърсачът. Обърна се и го измери с недоверчив поглед, с ръка върху ножа.

— Какво искаш? — посрещна го той насред път.

— Гурмалулу е сам, Гурмалулу се бои. Бои се от Змията Дъга, от „ир-мунен“! Нека да ходи с вас. Не иска да яде, не иска вода. Само да не е сам.

Крум склони бързо.

— Защо пък не? Ела! По-голяма дружина, по-добре!

Четиримата поеха отново. Планината беше останала отдавна зад тях, а наоколо се простираше все същата зловеща савана от бели треви, бели дървесни корони и храсти. Мъртва савана, бяла пустош. Сякаш освен тях нямаше друго живо същество. Но не. Влечугите още не бяха загинали. И един заек, който гризеше някаква издънка. Тогава зърнаха и змията, която се готвеше да го нападне. Еднометров млад тайпан поклащаше глава и съскаше заплашително. А дългоухият нито бягаше, нито се вцепеняваше от страх пред злобно изцъкления поглед. Напротив, тъкмеше се за отбрана. И не само за отбрана. Изведнъж заекът се метна напред и захапа неприятеля си за врата. Почна да рита, да драще с нокти. Страшното влечуго се размята лудо. Успя да се отскубне, макар и окървавено. Заекът отскочи назад и пак се сви за скок, сякаш не заек, а мангуста. Връхлетя повторно. Докопа пак шията на врага си. И додето хората се опомнят, змийската глава отскочи, отсечена от острите зъби на гризача. Зрителите на тая невероятна драма гледаха слисани, невярващи на очите си.