Петър Бобев: Опалите на Нефертити

Умиращият пак спря. Тази дълга изповед го изтощаваше бързо. Но той отново заговори:

— Всеки ден откривах някой нов проход, някой нов надпис, нов папирус. Веднъж намерих урна с някакви зърна, върху която беше издълбан един-единствен йероглиф: „Проклятието“. Разбрах каква власт държа в ръцете си. Заслепен от омраза, от несдържана стръв да отмъстя, да покажа своето всемогъщество на всички, които ме отритнаха — бели и черни — аз посях семената. Те не покълнаха, както и преди хиляди години. Но заразата пропълзя по съседните треви, прехвърли се върху храстите и дърветата, пламна околността. Аз вече виждах своето тържество, виждах завършека на живота, който мразех — на хора и животни. Аз бях бог, наистина бог на смъртта, но бог, по-могъщ от всеки друг. И пред смъртта, в своето тържество, бях по своему щастлив. Щастлив, горд, величав… Докато не дойде ти. Тогава разбрах, че не съм бог. Че съм просто човек. Разбрах още от първия ти поглед, че не съм силен, че съм едно нищожество. Едно жалко човече… Нещастен, слаб, жалък човечец…

В очите му избликнаха сълзи.

— Страх ме е, Нефертити! Не мога да понеса — мисълта за това, което сторих. Дали съм луд? Или само озлобен? Или пък толкова злочест…

Като че ли беше престанал да диша. Крум сложи пръст на пулса му. Не усети нищо. Но животът все още не го напускаше.

— Нефертити, чуй! Най-важното… Намерих един папирус, може би последно известие от онова злокобно време. Само няколко реда: „Да се знае — пишеше в него, — ако някой някога чете тоя папирус, че край медните рудници на фараона не побеля никое дърво, никоя трева и никое цвете“. И аз опитах. Поръсих с патината от стар шлем цветето в една саксия. И то остана здраво…

Мария се приведе съвсем ниско, слисана до задъхване от думите му. Вече едва ги чуваше.

— Нефертити! Аз съм слаб човек. Не съм бог. Нямам тая сила. Моля те, спри Бялата гибел… Не съм бог… Слаб съм…

Ръката му полази по черната гръд, напипа окачения на верижка гигантски опал и й го подаде.

— Вземи! Опалът на Нефертити! Да си спомняш… За мен… За слабия човечец…

Мария не чу последните му думи. Повече се, досети какво искаше да й каже. Неволно погали косата му, от която бе паднала нейде по пътя златната урея. И изведнъж трепна. Усети хладината на смъртта. Той не дишаше. Не мръдваше ни устни, ни клепачи.

— Ехнатон! — пошепна тя потресена. — Отговори! Ехнатон, обади се!

Ехнатон мълчеше. Отишъл си бе вече, запътил се при обитаващите на запад, напуснал бе света, в който бе изстрадал толкова мъка… И толкова измамно величие…

Изведнъж, сякаш проумял станалото непоправимо, папагалът изкрещя:

— Паднете по очи в краката на божествения фараон…

Мария скри лицето си в длани и се разрида.

При страшния взрив Гурмалулу не изтрая. Побягна с чернокожите воини по стръмната урва, която единствена водеше към равнината. Наоколо се надигаха заплашителни и причудливи скали, подобни на каменна гора, по която трептяха огньовете на залеза като отблясъци на далечно пожарище. Дълбоко под него се белееше като сняг изсъхналата савана, която неусетно преливаше във вълните на бакъреночервените дюни, очертани с виолетовите откоси на резките сенки.

Внезапно той трепна. Чу името си. Настръхнал се озърна. Зад една канара видя Том Риджър, овързан с въжета, захвърлен на земята, изоставен от чернокожите, които го бяха пленили. Гурмалулу го отвърза начаса. Том се изправи и го повлече към една скала, откъдето се виждаха добре наведените над умиращия фараон Крум и Мария, а до тях седналият безучастен следотърсач. Така скрити, те изчакаха да свърши изповедта на нещастния Ехнатон, изчакаха, докато Крум и Бурамара му изкопаха гроба и го положиха в него, изчакаха ги да тръгнат и те по пътеката подир пръсналите се из степта чернокожи. Том не посмя да ги нападне, защото и по численост, и по сила неприятелите му го превъзхождаха. Не знаеше дали е въоръжен Крум, а да излезе така, без да знае как ще бъде посрещнат, не се осмеляваше.

И когато тримата, братът, сестрата и Бурамара, се изгубиха в мрачината, той хвана ръката на Гурмалулу.

— Нали помниш? Ти си ми бумерангът!

— Помня — изфъфли чернокожият.

— Ще правиш, ще струваш — ще убиеш мистър Крум!

— А уиски? — запита Гурмалулу, разтреперан от жажда.

— Пиенето после! По-напред ще го заслужиш!

Гурмалулу почеса брадата си.

— А защо мистър Том не го убие? Има гръм.

— Защото той вече знае какво може да очаква от мен и няма да ме пусне до себе си.