Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Но ведно с това всяка негова крачка отдалечаваше гибелта от главата на Нефертити!

Ето изхода! Още десет крачки, не повече! Той излетя навън, надвеси се над пропастта и хвърли убийствения си товар.

Ала преди да си отдъхне от страшното напрежение, мината избухна. Взривът го отхвърли назад, в тунела, натисна го в каменната стена. Нещо изпращя във вътрешностите му, сякаш се скъса. Грозна болка го преряза. Още миг и щеше да загуби съзнание. Но се задържа, овладя се. Опита да се надигне, запълзя, после с помощта на ръцете си успя да се издигне, подпрян на стената.

А цялата сграда, чакала само тоя тласък, почваше да се руши. Тя скърцаше отвред, разместваните блокове се пукаха, трещяха, отделни отломъци се сриваха като каменна градушка край него, заприщваха му пътя, сякаш го търсеха да го смачкат.

Внезапно на пет крачки зад него подът се разцепи по някаква стара пукнатина, отдели се и потъна с грохот в бездната. Ехнатон напрегна последните си сили, запристъпва напред, като се подпираше в стените, които трепереха, пукаха се, бучаха. Зад него, пред него падаха каменни късове. Той ги прекрачваше, катереше се по тях. От устните му капеше кръв, дробовете му едва набавяха недостигащия въздух, пред очите му се въртяха огнени петна. А раненият все вървеше, не падаше, не губеше съзнание.

Защото Нефертити беше долу, затворена в своята стая!

Все така залитащ, обезсилен, Ехнатон слезе по стълбата, дотътра се до вратата й, с последно усилие на волята отметна резето. После ведно с отместената плоча се свлече в залата. Мария стоеше на средата, с още блуждаещ поглед, замаяна от погълнатия опиум.

— Нефертити! — промълви през кървави устни Ехнатон. — Бягай, Нефертити! Дворецът се руши. Бягай!

Девойката го изгледа смутена. Той беше враг, опасен луд, зловещ престъпник, заплашващ самото съществуване на човечеството, изверг, когото би трябвало да унищожи като бясно динго. Вместо това сега тя виждаше пред себе си един човек, само човек, измъчен, нещастен, умиращ човек, чийто поглед я обгръщаше с такава неподозирана нежност и свръхчовешка кротост!

— Нефертити, бягай!

Неволно, подчинила се на някаква необяснима жал, порив за всеопрощение, тя приклекна и вдигна главата му, положи я на коленете си.

— Къде сте ранен? Да ви превържа!

— Безсмислено, Нефертити! Аз си отивам. Няма време. Бягай!

На вратата се изправи Крум Димов, успял най-сетне да се промъкне през рушащото се здание до затвора на сестра си.

— Бързо с мен! — извика й той.

Девойката се обърна.

— Помогни ми да го изнесем!

Недоумяващ, без да запита защо, той се приведе и пое ранения под мишниците. Двамата го помъкнаха навън.

— Оставете ме! — изфъфли умиращият. — Няма смисъл!

Ала в очите му светеше някакво топло чувство, някогашната му величава непристъпност се бе стопила пред добротата на доскорошните му жертви.

— Сега накъде? — запита вместо отговор Мария. Ехнатон посочи с поглед.

— Вдясно! Бутнете плочата!

Крум блъсна с коляно четвъртития камък. И той леко отстъпи пред неговия натиск. Откри стръмна стълба. Тогава през изпълнения с прах тунел долетя папагалът Кенатон, кацна върху рамото на Мария и заповтаря развълнуван:

— Нефертити! Нефертити! Нефертити! Тя приведе глава и го погали с чело.

— Сладко папагалче! — извика Кенатон. — Сладко папагалче!

Но нямаха време да се занимават с разнежената от уплахата птица. Поеха отново нагоре, понесли стенещия фараон. А подир тях дворецът продължаваше да боботи и да се руши с грохот.

Стълбата свърши, задънена с каменен таван.

— Натисни издадения камък! — подсети ги Ехнатон. И Крум го послуша. Таванът се хлъзна встрани. Отгоре им плисна жарта на тропическото слънце.

Двамата измъкнаха товара си на повърхността. Огледаха се. Бяха попаднали върху пространно плато, разсечено като гигантска торта от разклонения каньон.

— Не тук! — подкани ги Ехнатон. — Още по на юг! Отдолу се руши. По на юг, на здрава скала!

Понесоха го отново. Най-сетне, усетили устойчива опора под нозете си, те го положиха на земята. Мария взе главата му в скута си. Крум раздра скъпоценните му одежди. По тялото му нямаше никаква рана. Само няколко плътни синини. Кръвоизливът беше вътрешен. Може би от удара в скалата, може би от взривната вълна. Братът и сестрата се спогледаха. Техните санитарни познания стигаха дотук. Без да промълвят ни дума, разбрали се само с очи, те се приготвиха да го вземат наново на ръце. Не се запитаха дали трябваше да му помогнат или да го зарежат тук, на голото плато, да понесе наказанието за чудовищното си престъпление. Нещо в очите му, с такъв израз, сякаш попили мъката на цялото човечество, нещо в цялото му смазано тяло беше убило омразата им. Останало беше само състраданието, съчувствието към един страдалец, към един безкрайно нещастен човек.