Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Оттам мисълта му отново и отново се връщаше към първия въпрос: Как да се развърже, как да се измъкне от килията? Защо в романите героят винаги успява да среже въжетата — ту в остър камък, ту в забравен нож, ту на огън или с лазеров лъч, а при него сега, изпаднал за пръв път в живота си в подобно положение, нямаше подръка нищо подходящо?

И отново пред тая безизходица мисълта му отскачаше към кладенеца, към стълбата, която щеше да си направи от забити в дупките на скалата колове. А какво ли щеше да намери, когато се изкатереше горе, върху скалистия връх? Как щеше да се спусне от стръмните скали? И какво ли щеше да срещне там?

Свикнал беше да разсъждава повече, отколкото да действува. Ако беше при него Мария, тя щеше да каже: „Там ще му мислим!“ Тъй го бе научила Мария — тя да бъде двигателят му. И сега без тоя двигател се чувствуваше не на място.

Ами ако там някъде дебнеха оцелели от минали епохи чудовища както в „Изчезналият свят“ на Конан Дойл? Той видя с очите си огромното кенгуру, други бяха виждали гигантско ему, трети — гигантски гущер. Какви ли други страхотии имаше там? Подсъзнателно, повлиян от вестникарските сензации, той беше приел, че тук има вероятност да се срещнат животни гиганти, последни останки от отминали епохи. Беше чел публикации, в които световни учени доказваха възможността да съществува изключително голямо кенгуру. Привеждаха се доказателства с едрите кенгура от островите в Торесовия пролив. А според теорията, в материците следва да се очакват по-едри животни, отколкото по островите. Известна му беше изтребената птица „моа“ от Нова Зеландия, висока три и половина метра, а така също и мадагаскарската петметрова „воромпатра“, живяла допреди няколко века. Нищо не му изглеждаше неестествено в онова, което той беше видял. Щом в континента музей Австралия бяха оцелели най-древните бозайници, защо да не се срещат и някои животни и птици гиганти? Да речем, някой тиранозавър, някоя „диатрима“, огромна хищна птица с клюн като гилотина!

Внезапно Крум прехапа устни. Как се бе поддал и той на илюзията, как бе забравил законите на физиката, как бе пренебрегнал логиката? Добре, бе видял гигантско кенгуру, високо колкото триетажна къща! При такава височина то би трябвало да тежи няколко десетки тона, колкото дузина слонове, колкото един кит. А скоковете му достигаха на височина до двадесет метра и на дължина до сто. Възможно ли беше това? Слушал ли бе някой някога нещо подобно — слон или хипопотам, или носорог да прескача препятствията като кон? Можеше ли животно, десет пъти по-тежко от тях, да скача на височина два пъти своя ръст? Какви би трябвало да бъдат тия кости, тия сухожилия, тия мускули? Чувал беше, че сухоземно същество с теглото на кит не би могло да се придвижва по сушата, би се сплескало под собствената си тежест. Според природните закони подобно кенгуру въобще не може да съществува. И още нещо. Всички пропорции на великанското кенгуру отговаряха на пропорциите в телесния строеж на обикновения му братовчед — изящни, грациозни, приспособени към начина му на живот. Същото бе и съотношението между ръста на обикновеното кенгуру и скоковете му. А според биологичните закони, колкото животните са по-едри, толкова са по-масивни, груби и тромави.

Имаше впечатлението, че го бе видял в увеличително стъкло. Всички други разкази описваха все гиганти, подобни на обикновените си събратя, само че гледани с лупа: и ему, и зайци, и гущери.

Кой би могъл да приближи така до окото един далечен образ? Същият, който може да пренася езера и оазиси в пустинята на стотици километри; същият, който пренася кораби в морето, който дава храна на легендата за Летящия холандец — рефракцията или миражът, фата-морганата, демонът на пустинята.

И без никаква връзва с това откритие, едновременно с него, в съзнанието му блесна другото решение. Сякаш мозъкът му внезапно се бе прояснил и решаваше задача подир задача като при изпит. Пазачите му бяха аборигени. А той — психолог, запознат основно с психиката на първобитните хора, с нейната детинска наивност и в същото време с всички нейни най-сложни прояви, с които човекът се отличава от животните.

Дворецът безспорно беше египетски. Египетски бяха облеклата и оръжията на черните воини. Ала имаше и нещо различно. Ръбците по гърдите и избитият долен резец издаваха недвусмислено обичаите на австралийските туземци. Такива обичаи, доколкото си спомняше Крум, в Египет не са съществували.