Петър Бобев - Опалите на Нефертити

Бяха изгубили много време. Но сега вече знаеха пътя. Съдбата нарочно ги бе отвела там, където трябваше. Наблизо се намираше складът на опалите. Том не се застоя навън, влезе веднага в тунела. Поколеба се само пред мястото, където плочата се бе отместила под краката му, когато гонеха чернокожите. Огледа я. Сега видя, че се различава от другите. Видя незапълнените фуги между нея и съседните плочи. Той спря, натисна я с ръка. Нищо. И все пак не се реши да прекрачи. Накара Гурмалулу да мине пръв. Чак тогава я прескочи и продължи нататък.

Ето съкровищницата!

Том се спря потресен. Тази врата не беше като другите. Беше различна. Нямаше резе, нямаше брава, нямаше никакво приспособление за отваряне отвън. Изглежда механизмът й се задвижваше отдругаде. Нима трябваше да се откаже насред път? Да се откаже от това, което беше станало смисъл на живота му, единствената му надежда за спокоен, охолен живот? И за честен живот! Богатството, черните опали! То се знае, не! Че защо мъкнеше толкова барут?

Той взе сандъчето от помощника си, положи го до вратата, проточи фитила по пода. Улисан в работата си, не забеляза черния фараон, който бе проникнал с котешките си стъпки зад него и бе вдигнал копието си, премерил се в гърба му, точно между двете плешки. Това може би щеше да бъде и краят на всичките му стремежи, ако случайно не бе прилетял и папагалът. Отде можеше да знае неразумната птица кога трябва да се обажда и кога да мълчи? Правеше това, което Ехнатон я бе учил, преди да се обърка толкова редът в живота им.

Видял тези чужди хора в присъствието на господаря си, Кенатон се провикна с продрания си глас:

— Влиза божественият фараон, синът на…

Том Риджър се извърна мълниеносно. Извади пистолета и стреля. Както обикновено, не улучи. Преди да натисне повторно спусъка, Ехнатон изчезна в страничния коридор. Полицаят се спусна след него, ала не го видя повече. Изтича до края. И спря. Това беше сляп тунел. Пътят му бе препречен от каменна стена.

Какъв беше тоя лабиринт, в който беше попаднал? Какви бяха тия тайни, невидими изходи и ями-капани? Къде ли го дебнеше сега лудият дивак?

Върна се назад. Трябваше да бърза. Вече бяха открити. А не му се щеше да бяга с празни ръце, макар че разумът му подсказваше съвсем друго — сега да се спасява, а после да се върне пак с голяма дружина верни момчета, да изчисти тая паплач и да заграби всичко, а не само колкото може да носи. Тъй говореше разумът. Но чувството замъгляваше разума. Не можеше да тръгне така. Щеше да разбие склада, щеше да напълни пазвата си с опали и да си пробива път сред враговете с куршуми.

Гурмалулу го чакаше насред път. Стоеше безучастен, готов да приеме всякаква участ, безволев, затъпял.

Том го раздруса грубо. Отведе го до съкровищницата. Даде му запалката.

— Слушай! — рече му той. — Когато ти кажа, запали края на фитила! И бягай при мен!

Гурмалулу клекна послушно до смъртоносния заряд, стиснал в разтреперана ръка горящата запалка, а Том Риджър прибяга по коридора, готов да препречи пътя на диваците, ако опитат да ги нападнат. Обърна се и извика:

— Пали!

Гурмалулу опря огненото езиче о фитила, който тутакси пламна, засъска. Искрящото огънче попълзя бързо към привързаната към него мина.

— Бягай! — извика Том.

В същия миг пред него се спусна с трясък отвесна плоча, прегради коридора, отдели го от слугата му и от съкровището.

Том побесня от ярост, заудря с юмруци, опита да провре под него копието, което бе изтървал при бягството си фараонът.

Напразно!

В същото време и Крум Димов лежеше с овързани ръце и крака, захвърлен върху купчина бяло сено в тясното подземие. Ехнатон знаеше, че той е най-силният му довод, за да пречупи упоритостта на сестрата. А в същото време се боеше от физическата му сила.

Поставен в пълно бездействие, при това в такава тъмнина, че погледът му напразно опитваше да се залови о нещо, нещастникът само мислеше. Премисляше стотици пъти едно и също. Кога беше ден, кога нощ? Той заспиваше, струваше му се, че е дремнал само няколко секунди, събуждаше се и отново почваше да премята в съзнанието си всяко хрумване, всяка идея за спасение. И все не можеше да се спре на някоя, да скрои план — поне малко изпълним.

Мъчеше се да си представи, доколкото може, разположението на този странен град. Той си повтори мислено целия път от кладенеца със змиите до килията си, посоката на тунела, извивките му, стъпалата, по които се бе качвал и слизал. Струваше му се, че ако успееше да спаси Мария, би могъл да се върне отново там. А как да се измъкнат от дълбокия кладенец, щеше да решава на самото място. Докато висеше над змийското гъмжило, бе забелязал в скалата някакви дупки, подредени в броеница до върха.