Тогава подире им, от отвора на стълбището, се измъкна и Гурмалулу. Той понечи да се върне, но трясъкът зад гърба му то изплаши и той предпочете по-малката заплаха.
— Къде е Бурамара? — запита Крум. Чернокожият показа с глава надолу.
— В килията. Мистър Том не го отвърза. Заключи ги с тъмничаря.
Крум се изправи.
— Чакай тук! — обърна се той към сестра си. — Ще се върна.
И се спусна по стълбата. А наоколо всичко скърцаше, пращеше, събаряше се. Въздухът беше изпълнен с грохот, с трясък, с гъст задушлив прах. Крум притисна кърпата си до носа и продължи тичешком надолу. По чудо успя да се оправи в разтърсвания от непрекъснати трусове лабиринт, блъсна каменната врата и влетя в килията. Тъмничарят и Бурамара бяха успели да си развържат взаимно въжетата със зъби и доскоро напразно бяха опитвали да отместят тежката плоча с копието на пазача.
Без да каже ни дума, задушен от праха, Крум им показа със знак изхода и тримата изтичаха по обратния път. Излязоха над скалата задъхани, с последни сили.
Гурмалулу гледаше втрещен. Не можеше да проумее това, що виждаше — бял човек да се жертвува заради чернокож.
В този миг силен подземен тътен разтърси скалистото плато. Беше избухнал барутният погреб. Каменната грамада се нацепи от безброй пукнатини, които полазиха като пъргави змийчета навред, намножиха се, задимиха, въдухът замириса на барут. И бавно, като насън, отделни гигантски отломъци взеха да се откъртват и да се сгромолясват в бездната.
Обезумели от ужас, чернокожите хукнаха да се спасяват. Крум и Бурамара, следвани от девойката, вдигнаха ранения да го пренесат на по-безопасно място.
Най-сетне тътенът престана, отшумя многократното му ехо от разклоните на страшната клисура. Задушливият облак от прах и барутен дим неусетно се разсея.
Тогава фараонът простена:
— Нефертити, къде си?
Явно, вече не ги виждаше.
— Нефертити, тук ли си?
Чул това име, папагалът се провикна:
— Ехнатон и Нефертити! Ехнатон и Нефертити!
Неволно Мария се обади на името, което той й бе приписал:
— Тук съм! Успокойте се! Ще ви спасим!
— Всичко е свършено, Нефертити! Аз съм пътник към запад. Искам само едно. Да ме изслушаш… И да ми простиш…
— Друг път ще говорим. Дълго ще си говорим. Сега не се вълнувайте!
— Не! Само сега! След малко ще бъде късно… Ще чуеш истината. Тогава можеш да ме заплюеш, можеш да ме прокълнеш…
Той пое дълбоко дъх.
— Аз не съм никакъв фараон, Нефертити!… Един злочест прост метис, който жадуваше за почит, за слава, за величие…
Крум се обади:
— А подземният град, а храмът, а скулптурите?
— Само те са истински… Но създателите им са ги изоставили отдавна, преди хиляди години, навярно още тогава, когато Бялата гибел опустошила континента… След това няма никакъв надпис, никакъв знак, който да подскаже, че тук отново са живели хора… Хилядолетия е било прокълнато място за аборигените — царството на Змията Дъга, на зловещите „ир-мунен“…
Той се задъха. Гърдите му се свиваха и издуваха с хрипове, измъчени като ковашки мях, който не може да набави потребния въздух. Двамата го слушаха смаяни, потресени от истината, която им бе разкрил.
И ето той отново заговори, зафъфли, като че ли простена през кървавите мехури, които се пукаха на устните му:
— Баща ми беше бял… Един от малкото бели, които не прогонват черните си жени… Мисионер… Пренебрегна обичаите на белите, остана при черната си жена, с черното си дете… Майка ми умря още преди аз да проходя… Отгледа ме баща ми — и баща, и майка, и учител… Обществото на белите го бе изхвърлило от своята среда. И той бе останал сам сред аборигените — ни бял, ни черен. Не обичаше лова, затова се отдаде на земеделие. Със земеделие се изхранвахме… Какъв е бил неговият живот, грижите му, мъките му, не знам… Помня, че само тогава, при него, аз бях щастлив. Учех, работех в градината и растях…
Той спря да си поеме отново дъх.
— Но белите дойдоха в нашата земя. Харесаха пасищата ни. Заедно с черните се изтеглихме към пустинята и ние. А белите пак настъпиха. И ние пак напуснахме земята си… Веднъж черни скитници му казаха, че тук, край планината на Змията Дъга, има хубав оазис край непресъхващ поток. И ние се заселихме там, където вие намерихте опалите… Ала тайната на загадъчната планина не даваше покой на баща ми. Той я кръстосваше навред. И веднъж, както бродехме по това плато, открихме кладенеца на змиите. Тогава нямаше змии. Аз ги завъдих после. Спуснахме се с въжета. Обходихме целия подземен град, от склада на опалите до главния храм със статуята на Нефертити. Когато я видях, се вцепених. Не можех да допусна, че има такава красота. Не бях виждал друг поглед, който да ме пронизва така със своето каменно безразличие и в същото време с такава топлота и всеотдайна нежност. И с такава горчивина в гънката на прекрасните устни… Само в една жива жена видях тоя поглед — у тебе, Нефертити!
Читать дальше