Петър Бобев: Опалите на Нефертити

След тях ситнеха жените, прегърбени под товарите си: коритца люлки, кратуни за вода, пълни мрежи с коренища, колчета копачки, а по раменете им седяха малките им деца, вкопчани с крачета във вратовете им и с пръсти в косите им. И мъже, и жени бяха отрупани с всичките си украшения: костици, халки, гривни — хем за красота, хем за важност пред чуждите племена, с които щяха да се срещнат, хем и заради това, че нямаше къде другаде да ги носят със себе си. По-големичките деца подтичкваха наоколо, улисани в привидно безгрижна игра, а всъщност заети да търсят в сухото сено някоя какавида, някой гущер, птиче гнездо или змия.

Гурмалулу не откъсваше поглед от Руби. А тя вървеше, загледана като всички австралийци в краката си, та да не настъпи змия, да не пропусне и нещичко, което става за ядене. Сякаш не го бе забелязала. Сякаш не го забелязваха и останалите.

Нещастникът усети как пресъхва гърлото му. Защо той ги виждаше, а те не го виждаха? Дух ли беше вече? Погледна ръцете и краката си. Бяха черни. Значи още не беше дух.

— Руби! — извика той. — Виж, Гурмалулу е жив!

Тя се стресна. Изпусна коритцето си. Закова се на място разтреперана. Онемя. Не мръдваше, не проговаряше, не го поглеждаше. Децата му, и те се скриха зад нея, замрели от ужас.

— Гурмалулу е жив! — повтори клетникът.

Джубунджава се измъкна от редицата и го стрелна с костеливия си черен показалец.

— Когато се изкиска безсмъртното момче Табала, Гурмалулу ще умре! Чурингите се разсърдиха, пратиха глад и смърт на племето. Затова Гурмалулу ще умре!

Обърна му гръб и се върна тържествено при другите. После всички, мълчаливо, без да го погледнат, поеха натам, накъдето се бяха запътили, изсушени от пек и лишения, черни, опушени, като оживели скелети. Запътиха се нататък, където ги чакаше неизвестността, заедно с родния край загубили вяра в живота и в себе си. Източиха се през побелялото поле като ленива черна змия, след която се виеше облаче червен прах, загубиха се из криволиците на замръзналите пясъчни вълни.

Гурмалулу стоеше вцепенен на същото място, загледан подире им с помътнели диви очи като изтощено от глад, уловено в яма динго. В гърдите му клокочеше неудържима ярост; вреше, както ври пясъкът при буря; надигаха се огорчение, обида, безнадеждна злоба; усукваха се в грозен, всепомитащ смерч, който фучи и се заканва, граби пясъка, трупа го в ревящата си гръд, преди да връхлети и да помете всичко по своя път. Защо го прокуди племето му, защо го прокле Джубунджава, защо не го погледна неговата Руби, защо се дръпнаха ужасени децата му? Кой беше виновен за това? Кой подлъга глупавия Гурмалулу да открадне чурингите? Кой го подмами с омагьосаната огнена течност? Кой го погуби, а нищо не му даде в замяна? Само го тласка от беда към беда? Кой…

Без да го премисля, решението само изплава сред вихъра на отчаянието и озлоблението му. Смерчът, злият дух „вили-вили“ му бе посочил жертвата. Джубунджава казваше, че всички бели са зли духове. Гурмалулу вече знаеше, че мистър Том е най-злият. Не съжали, че бе погубил брата и сестрата. Защо пък да съжалява? Те бяха също бели. Но главният виновник, този, който уби живота, покоя му, беше мистър Том. Закъде е черният човек без племето си? Мистър Том беше длъжен да заплати злото, което му бе причинил.

Забравил напълно Бурамара, Гурмалулу се спусна по собствените си следи назад, към врага си, към отмъщението.

Намери го привечер. Том Риджър изведнъж почувствува промяната. И пребледня. Той беше намерил в джоба си два забравени патрона. Сега пистолетът му беше пак зареден. Но Том не искаше да стреля. Не искаше да хаби патроните. Повече се боеше да остане сам в тая заплашителна пустош, от която никога не би се измъкнал без чужда помощ. Боеше се да убие водача си. Надяваше се. Знаеше, алкохолиците понякога изпадат в такива пристъпи на сляпа ярост. Ала, срещнали отпор, решителност и сила, омекват, стават кротки като деца, разплакват се, хленчат.

— Гурмалулу! — изкрещя му той, опитвайки да придаде твърдост на гласа си. Ала не постигна нищо. Викът му излезе глух, прегракнал от страх.

Чернокожият пристъпваше към него заплашително, както някога, когато предвождаше отряда на отмъстителите, като сомнамбул, като пиян, вторачил в него трескав зъл поглед, стиснал голи юмруци.

— Гурмалулу! — почти изрева Том. — Спри! Ще стрелям!

И видял, че врагът наистина не го чува, натисна спусъка. Гърмежът го оглуши. Но и тоя път не улучи. Винаги, когато трябваше, пропускаше. Ала Гурмалулу се поколеба. Не допускаше, че пистолетът е пълен. А не знаеше колко пъти поред може да стреля. Благоразумието му се върна. Той се спря. Даже отстъпи назад — крачка, две, десет. Когато прецени, че е станал недосегаем за куршумите, спря.