Петър Бобев: Опалите на Нефертити

Не биваше да заспива! Трябваше пак да стане, да тръгне, поне да опитва! Но не можеше. Не можа да се изправи. Краката му се подкосиха при първото усилие. И при второто…

Не биваше да заспива! Добре, но как да стои буден, с какво да се улисва?

Той се сети. Откога не бе слушал радио! Миниатюрният транзистор още стоеше в джоба на ризата му. Никой не го бе пипвал в пленничеството му. Том завъртя бутона. От малкия високоговорител избухна като взрив бумтежът на джаза, продра тишината на сънната пустиня. Това като че ли го ободри, вля освежителна струя в душата му. Бесният ритъм сякаш изцеди изтощението от мускулите, страха от сърцето му, от цялото му същество. Още не беше загубено всичко…

Събуди се скоро — поне тъй му се стори. Слънцето току-що се бе подало над кръгозора, червено и разкривено. Върхарите на скреба, отрупани с бели листа, бяха поруменели, а виолетовите им сенки се точеха далече на запад върху червения пясък. Насреща му седеше кръстато голият дивак и го гледаше втренчено. Тъй, с такъв настойчив, стъклен поглед и змията приковава обречената птичка. Том посегна към пистолета. Напразно. Ледена тръпка стегна гърлото му. Задуши го. Ужасното беше станало. Ръцете му бяха вкопчани на гърба с хладната хватка на белезниците. Същите, с които той никога не се бе разделял, които врагът му бе взел от земята, където те бяха изпаднали от джоба му, докато бе спал.

Изгубил всяка смелост, всяко чувство за достойнство, забравил превъзходството на расата си над черния си победител, Том Риджър профъфли с надебелял език:

— Гурмалулу! Моля те, отключи халките! Ще ти дам всичко, каквото поискаш! Помниш ли колко уиски съм ти давал? Помниш ли, че те спасих от смърт, че те измъкнах от Джубунджава?

Гурмалулу мълчеше. Не казваше нищо. Мислеше ли въобще? Или и той бе затъпял от жажда, от глад, от жега, от напрежение. Стоеше, вторачил поглед напред, ала не към тоя, който бе провалил живота му, а някъде зад него, далече-далече, в своето минало, което нямаше вече да стане настояще, нито бъдеще. Припомняше си всички ловни подвизи, всички изпитания, с които бе показвал на племето, а то значи на целия свят, какво представлява Гурмалулу. Припомняше си Руби, децата, тежките преходи. Припомняше си и дългите пиршества „коробори“, при които никой не можеше да го надиграе — някога, преди да го потърси омразният мистър Том, преди да му тикне първата бутилка уиски в ръката… Някога, което нямаше да стане днес…

А Том Риджър продължаваше да се вайка, да моли, да плаче. Слушал бе, че в пустинята при такава жажда човек не трябва дори да приказва, защото и при говора се губи телесна влага. А не беше в състояние да спре. Хленчеше, просеше…

Гурмалулу не го слушаше. Стоеше неподвижен, безучастен като каменните идоли в подземния храм, като зловещите ир-мунен. Неугасеното от снощи радио пищеше еднообразно в джоба на Том. Станцията се подготвяше за утринното предаване, След секунда, след минута най-много щеше да прозвучи сигналът й.

И той прозвуча. Оглуши ги кресливият кикот на кокабурата, с който австралийското радио започва емисията си.

Гурмалулу трепна. Не стана, не мръдна повече. Само очите му се разшириха, окръглиха се — огромни, изпълнени със смъртен ужас. Сбъдваше се проклятието на Джубунджава. Безсмъртното момче Табала се бе изсмяло. И Гурмалулу трябваше да умре!

Да умре! Да умре!

Огнен спазъм стегна гърдите му, сякаш ги прониза нажежено копие. Устата му опита да погълне жадно въздуха.

Изведнъж нещастникът се гътна възнак.

Проклятието на Джубунджава го бе поразило.

А Том гледаше смаян, потресен, зловещото чудо, което бе станало пред очите му. Врагът му беше мъртъв. Наистина мъртъв!

Но се сепна. Каква полза? Нали преди това бе вкопчил ръцете му в белезниците? Трябвало бе да пукне по-рано!

И все пак… Нямаше да остане, нямаше да се предаде… Щеше да се бори още…

Том се надигна с мъка, така, с вързани ръце. Падна. Разбра, че не може да ходи прав. Затова запълзя, като се изтласкваше с крака и си помагаше ту с едното, ту с другото рамо. Тъй се рови попова лъжичка в пресъхнало блато. Устата, носът и очите му се напълниха с пясък. Докога ли щеше да се влачи така? Възможно ли беше с пълзене да заобиколи чудовищното обрастване, подобно на руло от бодлива тел.

Дочу автомобилна сирена. Значи шосето беше близо, щом като до него достигаше и бумтежът на мотора. Ето, машината профуча и отмина.

Той опита да извика. Но не можа да издаде никакъв звук. Подпухналият език беше запълнил устата му. Задушаваше го. Кръв капеше от устните му. Усещаше, че обезумява. Искаше му се да си къса дрехите, да вие…