Петър Бобев: Парола „Херострат“

И той бе изгубил съзнание.

А когато се свестяваше, вече в болничното си легло, но все още в реанимационното отделение, бе доловил друг шепот. Сестра ли беше, лекарка ли беше:

— Оказа се много по-зле, отколкото допускахме!

И почна лекуването. Кръвопреливания, гликозни системи, инжекции, лекарства през устата, превръзки — все в операционната. И непрекъснати консултации на специалисти. Тъй като че ли наистина все между живота и смъртта.

Напоследък му бе поолекнало. Изглежда, температурата се бе нормализирала. Пред очите му бе просветнало.

И бе забелязал, че освен дежурната сестра до него стоеше неотлъчно и верният Намури.

— Как е? — бе пошепнал по едно време Георг.

Папуасът го бе разбрал:

— Оправя се.

— Как?

— В парка дърветата бяха почнали да жълтеят. А сега вече са се раззеленили.

— Искам да видя! — бе опитал да се надигне Крумов, ала непоколебимата сестра бе изрично забранила това.

Няма що, налагаше му се да лежи още.

И добре, че в стаята му имаше телевизор, та да го улисва някак си, да поуспокоява несвикналия му на бездействие мозък.

И да го осведомява за наистина много бавното, но все пак видимо подобрение на природата. Страшната болест не само бе престанала да се разширява, а почваше да отстъпва.

Обзелата цялото човечество паника пред доскоро неизбежния край на света започваше да се успокоява. В новините все по-рядко се мяркаха кадри от най-засегнатите райони.

Животът бавно се възвръщаше в обичайното си русло.

От два дни му разрешаваха да сяда в леглото, а за днес му бяха обещали дори да стане и да походи няколко крачки.

И той с нетърпение очакваше дежурния лекар, само в чието присъствие щяха да бъдат направени тези първи стъпки.

Телефонът иззвъня.

Това ставаше за пръв път, откак бе настанен в тази стая. Изглежда, най-сетне го бяха свързали с външния свят.

Крумов вдигна слушалката.

— Обажда се инспектор Колуел! — прозвуча твърдият му глас.

— О, здравейте, инспекторе!

— Гласът ви ми харесва. Не прилича на болен. — И добави: — Обаждам ви се едва сега, защото главният лекар едва днес ми разреши това. Бързам ведно с поздравленията за оздравяването ви да ви съобщя една радостна новина. Ще ви развълнува ли?

— Не, не! Говорете!

— Ето какво! Доктор Жан Суфло и бандата му са в ръцете ми. Вече е насрочено съдебното заседание, пред което трябва да отговарят.

Георг Крумов наистина беше учуден:

— Но как стана това?

— Да си призная — въздъхна инспекторът, — много трудно. Въпреки помощта на Интерпол. Противникът ни се оказа доста умен. Направо казано — изключителен. Ако беше впрегнал способностите си в полза на хората, щеше да се окаже неоценим благодетел.

— Но как? Как успяхте?

Колуел отвърна бавно:

— И най-гениалните престъпници понякога допускат някоя мъничка грешчица. Стават прекалено самонадеяни. Така и сега.

— Каква беше тя?

— Ким Сен Ву.

— Какво общо има Ким Сен Ву?

Без да отговори направо, Колуел продължи:

— Още тогава, когато ви отвлякоха първия път и ви откраднаха вируида, ми хрумна това. Но трябваше да мине много време, докато получа потвърждение. Въпросът ми всъщност беше много прост. Защо бандитите тогава успяха де ме преварят, да ви измъкнат, дето се казва, секунди преди моето пристигане? Ясно защо. Случайност — едно на хиляда. Значи, някой ги беше осведомил за нашия телефонен разговор. Кой можеше да бъде той? Проследих цялата телефонна връзка между вас и мен. Всички телефонистки, всички техници. Безупречни работници, без никакви улики срещу тях.

— Тогава?

— Тогава някой друг, който е чул разговора. А този друг можеше да бъде само лаборантът ви.

— Той има безупречна атестация.

— Оказа се фалшива. Но трябваше да мине много време, докато установя това. И други подробности от предишния му живот. И предишните му прегрешения, заради които е трябвало да изчезне. Трябвало е да „умре“.

— Да умре ли?

— Както и вашият доктор Суфло. После ще ви обясня. Не го арестувах. И добре бях постъпил. Започнах да го следя, да подслушвам телефонните му разговори. Сетих се и за евентуална радиовръзка. Поставих пеленгатор в съседната къща. Така постепенно възелът се разплиташе. Влязох в дирите на тъй наречения Алфонсо. Разчепках и неговото минало. Също престъпник и също „умрял“.

Спря за малко.

— Уморявам ли ви?

— Не, не! Продължете!

— Както знаете, при ексхумацията на доктор Суфло намерихме гроба празен. Той също беше „умрял“… Това съвпадение вече предизвикваше много подозрения. Потърсих консултации с най-сериозни учени. И приех предположението им, че в случая може да се отнася за „зомби“.