Петър Бобев: Парола „Херострат“

С такава сила, че го повали в образувалата се начаса кална локва.

Но ученият не се отказа Продължи пълзешком да се примъква към лодката си.

И сякаш вече не пълзеше, а плуваше в някаква лепкава смес от тиня и вода.

В това време се бе опомнил и Алфонсо. Бе разбрал какво става. Бе се спуснал и той подир беглеца. И той по същия начин — с пълзене, с плуване, с валяне в бълбукащата мътилка.

А водните преспи продължаваха да се сриват отгоре им.

Достигна беглеца, докопа с яките си пръсти глезена му.

Спря го. От другата страна допълзя и вторият бандит. Той хвана ръката на учения. Двамата го затътриха обратно, по-далеч от реката.

Намъкнаха го в образуваната от сплитането на дъсковидните корени на фикуса дървена пещера. На сушина.

Никой нищо не казваше. Крумов се бореше с всички сили да се отскубне от здравите им ръце, а те, също тъй мълчаливи, със стиснати зъби, опитваха да го обезвредят.

А стихията не преставаше. Гръмотевиците се редуваха сякаш без прекъсване. Една оглушителна канонада. Същински артилерийски баражен огън. Въпреки нависналите черни облаци, впрочем невидими оттук, светът навън пламтеше в синкави и червени блясъци. Рок-концерт на исполини.

Дъждът, пороят, водопадът не секваше. Напротив, като че ли се усилваше, ако можеше някой да си представи, че не това е пределът му. Треперещи завеси от гигантски оловни ресни шибаха по земята, всъщност по надигналите се огромни локви, и ги превръщаха в кипнали кални вулкани.

Хората дишаха учестено. Задушаваха се. Защото това впрочем вече не беше въздух, а плътна водна пара, все едно рядка вода, от която не се задушаваха, а направо се давеха.

В уплашеното съзнание на Крумов, а дали можеше в този ужас да си помисли за съзнание, се мяркаха раздробени хрумвания, спомени — хаос от представи и откъслечни думи.

По-страшно… От… Това… Не можеше… Да си представи…

Ясно… От обезлесената земя… Няма я гората… Която да попие…

Нямаше… По-страшно…

Оказа се, че има!

Не го чуха. Че как можеше да се чуе нещо в този адски рев?

Усетиха го.

През отвора на дървената им пещера нахлу като срината от страшен земетръс скала водата. Блъсна ги, превъртя ги, запремята ги, като ги тласкаше в стените.

Крумов нямаше време да осъзнава какво е станало, нямаше време да вземе решение. Вместо съзнанието рефлексите му поеха управлението на натъртеното тяло.

Ръцете му сами се размятаха, пръстите му сами, без негово участие, опипаха стените, налучкаха отвора, краката му сами дадоха нужния тласък.

И тялото му излетя навън, повлечено начаса от внезапно връхлетялото наводнение.

Главата му успя да се подаде над повърхността. А то каква повърхност? Нещо средно между въздух и безредни водни пръски. И мътна пяна.

Но все пак в тази смес имаше въздух. Той го пое жадно. Втори път. Трети…

Опомняше се. Съзнанието му се връщаше на мястото си.

Очите му почваха да се ориентират в обстановката, мозъкът — да преценява.

Ръцете и краката му работеха лудо в борбата да го задържат над клокочещата и мятаща се на всички страни водна стихия, да го предпазят от сблъсък с някой изпречил се насреща му дънер.

Не успяха.

И това може би беше благосклонната усмивка на съдбата.

Когато след удара Крумов се опомни, се видя метнат, провиснал по корем като дрипа върху един напречен клон.

А водата досами него продължаваше да го облива с мътните си струи.

Най-сетне той си даде сметка какво е станало. И какво може да последва.

Водата да се надигне още повече. И да го повлече отново в неудържимия си бяс.

С нечовешки усилия той успя да се извърти, да обкрачи клона и да запълзи по него към дънера. Клонът беше грапав. Облепен с плесени и гъби. Хлъзгав. Обливан от дъжда.

Крумов най-сетне достигна стъблото. Изправи се. Обгърна го с ръце.

Вече беше на по-сигурно.

Но не за дълго.

Наводнението набъбваше. Вече заливаше глезените му. Скоро коленете му. Сетне — и бедрата.

Повече не можеше да остане.

Човекът, забравил кой е, забравил дали е човек, или животно, едно от тези, които преминаваха под него, повлечени от пороя, борещи се с него или вече премятащи се трупове, затърси трескаво с опипващи ръце нова опора.

И напипа по-горния клон.

Отде се намериха в него толкова сили?

Ето, успя да се покатери върху му.

Но не се задържа. Продължи още по-нагоре. И още.

Най-сетне се спря.

Смяташе се на сигурно. Смяташе, че водата няма да го догони и тук.

Сгърчи се в тройния чатал на дървото, откъдето дори ако изгубеше съзнание, нямаше да падне. Опита се да си даде сметка какво става.