Петър Бобев - Парола „Херострат“

— Въпреки това ще ви кажа. Няма да го унищожа, както се безпокоите.

— А защо тогава?

— За да го предложа на същите, които първия път се подиграха с мен. Но сега, знам, няма да се подиграват. Дори ще ми целуват ръка.

— Искате да кажете, че…

— Да! Ще им продам лекарството, което да спре обхващането на цялата Земя.

— Да го продадете? Аз не съм се блъскал, за да бъде продавано. То за мен има съвсем друга цена.

Сега пък Суфло като че ли се изненада:

— Я гледай! Каква е пък вашата цена?

— Да се разплатя за вината си. Чудовищната си вина!

— Ей така, без патент, даром?

— Да, така! Моята вина не може да се изкупи с никакви пари.

Суфло продължи да настоява:

— Оставете тези съображения! Наивни са! Продадем ли им го, ние също правим благодеяние. Защото без нас не биха постигнали нищо. Ами кажете да се спогодим веднага! Кажете условията!

Крумов заекна от гняв:

— Не!… Не разбирате ли… Няма да ви го продам… Няма…

Друг изход не му оставаше. И синтезаторът предаде:

— Последната ви дума?

— Не! — изкрещя Крумов. — Не и не!

— Тогава не ми остава друго. Разбирате, нали? И още нещо. Не разчитайте този път на инспектор Колуел! Както не ви помогна миналия път, така няма да ви помогне и сега. Знайте, той също е мой човек.

Затвори му телефона.

Това беше сполучливо хрумване — да убие доверието му в полицията.

И отново се свърза по радиофона с Алфонсо:

— Вкарайте овцата в кошарата!

Това означаваше: „Заповед! Отвлечете го!“

Глупак! Защо го принуждаваше винаги все така, насила?

Лъжата на Жан Суфло оказа своето въздействие. Веднага след разговора си с него Георг Крумов взе решението си. Не се обади на инспектор Колуел, а грабна кафеза с цикадите, които вече бе успял да зарази с получения нов вируид антагонист на стария, и изтича до речното пристанище, където Намури с новата си моторница припечелваше прехраната си с превоз на пътници до отсрещния бряг.

Щеше да наеме всеки лодкар, който беше готов за отплаване.

За щастие откри самия Намури.

Скочи в лодката, обади му какви са намеренията му и се отпусна поуспокоен на седалката. Досега всичко бе преминало благополучно.

Намури запали мотора и лодката се понесе срещу течението.

Крумов се оглеждаше все пак боязливо и си мислеше:

Вярно ли беше това, което му подметна онзи злодей? Възможно ли беше самият инспектор да е участвал в кражбата на първия вируид? Под прикритието на блюстител на закона. И оттогава той да го е следил, разчитайки на наивността му. Та нали Георг му даваше всички сведения за хода на проучванията си? Та нали за всяка своя постъпка търсеше неговия съвет и защита?

Този път като че ли бе успял да го надхитри.

Той се обърна към лодкаря:

— Заплашва ме нова опасност.

— Каква?

— По-право не мен, а откритието ми.

— Кой?

— Онзи, същият! Трябва да го преварим! Да пръснем насекомите!

Намури разбра.

— Къде точно?

— Няма значение. Важното е да бъде на границата между още здравите дървета и съхнещите. Да запазим здравите, да излекуваме заразените.

— Добре! — отсече Намури и придаде още газ.

Моторницата едва си проправяше път сред прииждащите откъм вътрешността на острова лодки и салове с бежанци. Сред плаващите подути трупове на животни и хора, на изкоренени дървета.

Тук бреговете все още бяха такива, каквито ги знаеше, бухнали в зеленина. Само тук-там, колкото се отиваше по-нагоре, се мяркаха вече посърнали или напълно пожълтели дървета.

Все по-често и по-често.

Георг Крумов продължаваше да размисля. Ако разполагаше с хеликоптер, вече отдавна да бе свършил работата си. Но как да поиска? Та нали Колуел веднага щеше да разбере?

Трябваше да се примири с това, за сегашното му нетърпение, мудно пътуване.

Щеше да пусне цикадите от кафеза на няколко места. Да обхванат по-голяма площ. Да заразят, но вече не с болест, а със здраве колкото може повече растения.

После щеше да се върне и ако никой не му попречеше, щеше да произведе още по-големи количества насекоми заразоносители. За да ги пръсне по всички краища на страната, да създаде санитарен пояс пред все още незасегнатата флора.

То се знае, не разчиташе единствено на своите цикади. Разчиташе повече на всички смучещи и гризящи насекоми и животни. Тези, които пуснеше сега, щяха да послужат само като пионери, положили началото на оздравителния процес.

Внезапно водата пред лодката завря, кипна в разплискана мътна пяна. И сред нея, сред водните пръски и пенестите парцали се мернаха телата на два вкопчани в яростна схватка крокодила. Бронираните туловища се блъскаха с трясък, трионените опашки шибаха яростно водата, а огромните зъбати челюсти, вплетени в булдожка захапка, в настървението си къртеха взаимно огромните си жълти зъбища.