Петър Бобев - Парола „Херострат“

Ясно, поне засега изглеждаше, че се бе спасил.

От най-страшното.

Но какво го очакваше още? Бурята продължаваше да беснее. Вода отдолу, вода отгоре, отстрани, отвред!

И мълнии. Мълнии подир мълнии.

Докога щеше да продължи това?

И какво щеше да прави, след като стихията утихнеше?

Тогава чак се сети. А уж то беше най-важното.

Цикадите!

Кафезът с цикадите! И Намури, който трябваше да ги освободи.

Дали бе успял да ги пусне, или те бяха потънали, отвлечени с кафеза от водата?

Какво бе станало с Намури?

Какво бе станало и с бандитите?

Доктор Жан Суфло съвсем не беше доволен. Нещо все го измъчваше, някаква непонятна тревога, особено предчувствие, в каквито като учен не вярваше.

И не само днес. От дълго време насам. Нищо не му доставяше удоволствие. Нито разкошният живот, нито непрекъснатите успехи.

Всъщност животът му вече като че ли представляваше низ само от успехи. Отделните несполуки, които се появяваха ту тук, ту там, не го засягаха, все едно леки убождания с топлийки.

Затова посрещаше с пълно безразличие всяко съобщение за нова победа над полицията или над конкуренцията, за нови милиони в чековата си сметка по всички банки на света.

Както омръзва равният летеж в самолета. Знаеш, че си профучал над безброй градове и села, че си преминал незабелязано множество граници, че зад теб са останали хиляди километри, но ти не ги забелязваш. Усещаш само скуката от изминалото време, която не могат да отвеят никакви кинопрожекции, изискани ястия и усмивки на стюардеси.

Така отлиташе и животът му — един монотонен, убийствено досаден триумфален полет.

Не му доставяха удоволствие нито новите методи, които създаваше за постигане на най-печелещите си операции, нито смешните положения, в които поставяше измамената полиция.

Днес тук — подлуди я. Утре на другия край на света — ново подлудяване.

Все нови и нови комбинации, страстно моделирани на компютъра и прецизно изпълнявани от организацията му.

Но така си е — дори най-сложните математически задачи омръзват.

Нищо, че неговите решения носеха милиони.

Бяха все математически решения.

И тази болест, „чумата на хлорофила“, както я величаеха вестникарите. Отначало изпълваща душата му с гордост, с необладано съзнание за своето величие.

А сега?

Не беше съчувствие към страдащите милиони хора, към заплашените с такива страдания други милиарди хора. И животни.

Кой го съжаляваше него, та и той да ги съжалява?

И все пак…

Вече не изпитваше предишната наслада и от това самочувствие.

Като че ли му се искаше…

Всъщност дали онзи твърдоглав учен можеше да се справи с бедствието, което, ако не бе причинил направо, то беше подготвил, макар и несъзнателно?

И защо искаше да му отнеме и новото откритие? За какво?

В главата му се бореха, все без изгледи за надмощие, двете намерения: да довърши започнатото или да го прекъсне…

Все в неговата власт…

Слушалката бръмна.

Суфло включи видеофона.

На екрана се появи образът на Ким Сен Ву. С обичайното си безизразно лице.

Суфло натисна бутона за връзка.

— Докладвай! — изтрака той нареждането си по клавишите.

И Ким Сен Ву заговори:

— Веднага след вашия разговор лицето се разбърза. Взе от инсектариума един кафез със заразени цикади. И почти изтича навън. Без дори да ми обясни къде отива.

— После? — не успя да сдържи въпроса си Суфло.

— Разбрах, че става нещо важно. Затова грабнах останалата колба с вируида и главната документация. И избягах. Тогава се обадих на Алфонсо. Той тръгна да догони лицето.

Доктор Суфло не се колеба дълго:

— Добре си направил. Сега отнеси материала и книжата в укритието! Остави ги там под надзора на дежурния! А ти веднага се изпари! Замини за Калифорния! На аерогарата ще те чака човек с билета и чека. — И натърти: — Този път няма да ти се размине. Излишната предпазливост никога не е излишна. Край!

И угаси екрана.

После се отпусна в количката с дълбока въздишка.

Край! Не само за попрището на корееца, който въобще нямаше да стигне до Калифорния, който въобще никъде нямаше да стигне. Прекалено много знаеше вече. А това беше достатъчно за смъртната му присъда.

Край и на неговите собствени колебания!

Той отново държеше положението в свои ръце. Отново той щеше да диктува условията.

Трябваше да бърза! Защото, ако Алфонсо не успееше да догони учения, ако не успееше да му отнеме кафеза и така го оставеше да пръсне инсектите, Жан Суфло не разполагаше с много време, за да убеди онези, че единствен той е в състояние да отстрани злото.