Петър Бобев: Парола „Херострат“

И най-добрият акробат би завидял на еквилибристиката му, посредством която бе успял да използва като трамплини тичащите и подскачащи, бронирани с едри плочи туловища.

От един жив трамплин на друг, от третия — на четвърти.

И се бе озовал извън ръмжащата, тракаща и щракаща с челюсти настървена глутница, наподобила жива лавина от брони, мускули и зъби.

Не се бе застоял, разбира се, та да се наслаждава на успеха си.

Макар че повечето хищници се бяха струпали върху неуспелия да се отърве негов съучастник, заръфали го яростно от всички страни, без да обръщат повече внимание на беглеца, той отново трябваше да бяга.

Защото два крокодила, от ариергарда, не успели да се включат в пиршеството на по-пъргавите си сродници, се бяха втурнали подире му.

А колкото и да изглежда тромав на сушата, крокодилът може да пробяга известно разстояние върху късите си лапи със скоростта на кон. И да настигне бягащ човек.

Алфонсо знаеше и това. Затова се бе обърнал. И бе отправил още един куршум в главата на най-близкия си преследвач.

Късметът му, а може би и умението му да борави с пистолета, и този път си бе казал думата.

Прострелял го бе в окото.

Крокодилът бе изревал от болка. Бе се застоял за миг.

А в този миг досами него бе преминал вторият му сродник. И като не бе могъл да осъзнае кой му бе причинил тази болка, с едно щракване на челюстите си раненият бе докопал задната лапа на съседа си. Бе спрял устрема му.

И бе позволил на човека да вземе преднина.

Алфонсо дори не се бе обърнал да види как се разви избухналата свада между глупавите чудовища.

А с всички сили бе продължил да тича към захвърлената сред клоните своя лодка.

Не бе помислил да се занимава повече с изчезналия в гъсталаците папуас.

А може би нямаше нужда да го гони.

Невероятно му изглеждаше да е останал незасегнат от ожесточената стрелба при преследването му. И навярно умираше някъде от изтичащата си кръв, или пък продължаващите да прииждат откъм планината крокодили вече му бяха видели сметката.

Сега най-важното беше да спасява себе си.

Изглежда, от всички единствен бе оцелял той.

Наводнението бе издавило съучастниците му, а ведно с тях — и доскорошния му пленник.

Нима щеше да се остави да загине така мърцина, да напълни търбусите на някакви примитивни чудовища тъкмо когато се намираше на стотина крачки от спасението?

Накрая я бе видял.

Висеше на същото място така, с вирнат кил, съвсем неуместно сред дървесните клони.

Колко много усилия му беше струвало спускането й на земята! Особено докато освободи омотания в лиани винт.

А тъкмо това като че ли бе улеснило най-много задачата му. Защото с помощта на тази лиана бе успял да спусне лодката долу, без да я натроши.

Бе я обърнал отново в естественото й положение и я бе привлякъл към реката. Този път тинята помогна. Ако не беше тя, ако не облекчаваше хлъзгането на тежкото дървено дъно, по суха земя надали щеше да успее. Особено така, почти изгубил сили.

Най-сетне я бе избутал във водата, бе скочил в нея и се бе проснал изнемощял върху пейката.

Когато се бе свестил, беше видял, че моторницата му се носи по течението неуправляема, обърнала се с кърмата напред.

Той се бе надигнал, бе хванал стартера, бе опитал да запали.

Напразно!

Нещо бе станало. Дали бе изтекъл бензинът, дали се бяха намокрили свещите, или карбураторът се бе напълнил с вода?

Но каквото и да беше, важното беше само това, че моторът не работеше.

Оставаше му да разчита на веслата.

И той се бе заловил за тях.

Нямаше избор. Ако не стигнеше до населено място, или той щеше да умре от глад, или щеше да утоли глада на други: на крокодили или канибали.

Бе чул бученето на хеликоптер. По навик бе предпочел да се притули до брега. Оказа се, че предпазливостта му е основателна. През рехавата шума разпозна полицейски самолет. Навярно тръгнал за Крумов. Нека търси! Ако намери нещо, то ще бъдат или трупове, или оглозгани от крокодилите кокалаци.

А наоколо реката гъмжеше от тези противни твари. Нима са били толкова много в тази страна?

Сякаш изпуснати от Ада.

Плуваха като живи дънери напред-назад, едни се биеха настървено, други се опитваха да захапят борда на лодката, та се налагаше да ги удря здраво по носовете с бухалката на веслото, за да ги прогони.

Така, почти без спиране, за два дни се бе добрал до най-близкото селище на дървари с малко пристанище.

Там се бе нахранил до насита. Бе сменил мотора и бе продължил.