Петър Бобев - Парола „Херострат“

И ето, най-после се бе прибрал у дома.

Оставаше му само да докладва за станалото. После да се просне в леглото и да заспи.

Да спи поне три дни!

Превари го сигналът на радиовидеофона.

Вдигна слушалката. Знаеше, че другият отсреща го вижда, а той отсам не може. И това страшно го дразнеше.

Но нямаше как — така беше наредено.

И чу познатия метален глас:

— Слушаш ли? Слушаш ли?

— Да! — отвърна Алфонсо. — Току-що се връщам от джунглата. Гоних го. Но наводнение издави всички. Оцелях само аз.

Онзи го прекъсна.

— Сега това не ме интересува! Положението е друго. Сериозно!

— Слушам! — по навик рече Алфонсо.

— Пак съм в капан! Домът ми е обграден. Трябва пак старият номер!

— Разбирам!

— Ти ще проследиш събитията! Идвай веднага! И отново — на третия ден операция „Възкресението на Лазар“!

Гласът отсреща отсече:

— Край! Онези разбиват вратата.

И прекъсна връзката.

Алфонсо стоеше слисан. Каква стана тя? Целият му труд, цялото му блъскане из джунглата, загубата на помощниците — всичко се оказваше напразно.

Шефът отново бе сгащен от ченгетата. И както изглежда, нахлули през разкъртената врата, те го бяха арестували.

А той навярно вече се бе преобразил на жив мъртвец.

За да им се изплъзне пак от ръцете.

Със стария фокус.

Щеше…

Ако му помогнеше Алфонсо. Единствен Алфонсо беше посветен в тази тайна. Единствен той знаеше как да го измъкне от гроба и как да го върне отново към живот.

Такава беше сега задачата му. Да проследи къде ще го погребат. И да свърши останалата работа. А подир това да го пренесе другаде, в друга страна, под друго име.

И новото му име, и новата страна, и новата обстановка бяха запечатани в паметта му от дългото повтаряне.

Всичко зависеше сега от него.

Само той можеше да помогне.

Всемогъщият господар, от когото трепереха стотиците му агенти, зависеше изцяло от Алфонсо.

Разчиташе на Алфонсо.

Но Алфонсо вече мислеше друго. Вече не искаше да бъде роб.

Дотегнало му бе сегашното сляпо покорство.

От него сега зависеше всичко — и свободата, и богатството му, и цялото му бъдеще.

Вече го нямаше някогашното послушание. Този път Алфонсо не мислеше да се подчини!

Не и не!

Нямаше да предприеме нищо. С бездействие, без да си мръдне дори пръста, без да си мърси повече ръцете, щеше да се отърве от робията.

Имаше достатъчно пари в банката.

Не му трябваха повече.

Сега му се налагаше само едно — да си обира по-скоро крушите. Не се знае как ченгетата се бяха добрали до шефа. И дали покрай него не са понаучили нещичко и за помагачите му.

А това значеше да изчезне и той!

Незабавно!

Вече цял месец Георг Крумов беше пролежал в болницата между живота и смъртта. Но това като че ли не го засягаше. Нейде в подсъзнанието му се обаждаше бледото задоволство, че все пак, дори и с цената на живота си, бе успял да се противопостави на злото, което той самият бе причинил.

Спомняше си много ясно часовете на лутане из джунглата, понесен на гръб от Намури, с провлачащи се по тинята крака.

И непрекъснатото пропадане в калните дупки. И ставането, и пълзенето, и новото падане. Докато бяха достигнали брега. А то какъв бряг — един почти неуловим преход от мокра пръст, от тиня, от някаква кафява каша и уж истинска вода, наглед подобна на кипнало кафе.

Колко пъти се бе молил на папуаса да го остави, та да си умре спокойно, пък той сам да се спасява. Млад беше, силен беше. Не биваше да се жертва напразно.

Ала Намури все бе отговарял едно и също:

— Ти спаси моя живот. И сега моят живот е твой.

Така, положил ранения върху един повален дънер, донейде по̀ на сухо, а той поседнал на един повален дънер, Намури бе вдигнал глава нагоре.

— Птица-машина!

Наистина, над главите им с оглушително бучене бе преминал хеликоптер. Или полицейски, или бандитски.

Намури не се бе поколебал, а бе изтичал по близкия пясъчен откос, натрупан от наводнението, откъдето да се вижда по-добре. И там бе размахал накъсаната си риза.

Първия път не бе успял. Но при повторното си завръщане пилотът го бе забелязал и бе приземил апарата си върху същия откос с риск колесарникът му да затъне в калта. А двамата полицаи бяха помогнали на папуаса да внесат вътре ранения.

Бяха го откарали бързо в най-добрата клиника.

И там, почти в безсъзнание, Крумов бе чул само една дума:

— Охо!

Навярно беше главният хирург.

После наложиха на лицето му наркозната маска.