Петър Бобев: Парола „Херострат“

Оставаше му да я свали долу. А как? И да я изтътрузи до реката, която вече се бе отдръпнала на стотина крачки оттук.

Ясно, трябваше да вика Георг.

И чу изстрел. Нещо го парна по рамото.

Намури беше дете на природата. Като диво животно той се просна на земята и изпълзя под близкия шубрак.

Там се надигна и все така, приведен, хукна да бяга.

— Стой! — изкрещя някой подире му.

Позна гласа на Алфонсо.

— Стой! — обади се още един.

Значи, бяха най-малко двама.

Чуха се и нови изстрели. Куршумите зашибаха по листата край него.

Но той не спря, то се знае. Продължи да тича, шибан от въздушните корени и лианите.

И чуваше подире си шляпането на краката на преследвачите и задъханите им гневни викове.

Въпреки че се смяташе по-добър бегач в джунглата от тях, те не изоставаха много.

Пък и да изостанеха, имаха едно преимущество — дирите му в калната земя издаваха недвусмислено посоката му.

И той кривна към съседното поточе. Газейки през него, щеше да прикрие следите си.

Тогава чу откъм ляво някакъв особен шум: ръмжене, хъркане, тракане, подобно на удрящи се в камиона му щайги.

И ги видя.

Не един, не два, не три — а цяла орда, пълчище от шляпащи към него огромни крокодили.

Преселваха се — само това успя да му мине през ума, преди да вземе новото си решение.

Напрегнал последните си сили, той профуча пред тях, пресече им пътя. Превари ги.

Съвсем навреме.

Тичащите подире му бандити не успяха да преценят какво става. Не ги ли видяха, уплашиха ли се?

Намури, то се знае, не остана да се убеди в по-нататъшната им участ. Мерна ги само как подскачаха, обкръжени от освирепялото множество, как ритаха озъбените муцуни с обуща, в напразни опити да избягат.

Продължи през шубраците и локвите.

Загуби доста време, докато заобиколи ръмжащото зловещо сборище. Но все пак успя да открие мястото, където трябваше да го чака Крумов.

Намери го, но проснат възнак, с кървяща рана в гърдите.

Потресен, той се наведе. Опипа го.

Беше жив. Дори се опита да прошепне.

— Удариха ме!

Заблуден куршум от безредната стрелба го бе улучил случайно.

Намури не го остави да приказва повече. Развъртя се наоколо, накъса няколко листа — от тези, които родът му използваше при такива случаи, приклекна отново и ги натъпка в кървящата рана.

Те спираха кръвотечението, предотвратяваха загнояването.

Отпра едно парче от ризата си и превърза листния тампон така, че да не падне.

И отпусна ръце.

Ами сега?

Нямаше какво повече да му мисли.

— Ще те нося, Георг! — рече твърдо той. — Трябва да се махаме оттук!

Раненият отвърна едва чуто:

— Остави ме! Спасявай се поне ти!

— Как така ще те оставя?

— Такава е съдбата ми! — отвърна Крумов. И се усмихна мъчително: — Доволен съм… Че изкупих вината си… Поне от малко…

Намури вече не го слушаше.

Наведе се, хвана го под раменете и го надигна. Не би могъл да го носи на ръце. Колкото и да беше отслабнал, ученият все още тежеше достатъчно. Затова с пъшкане и пухтене го подхвана така, че го метна на гърба си.

И го помъкна. По-право потътри го към реката.

Не към лодката.

Пътя към лодката бяха препречили крокодилите.

А в обратна посока. Но все към реката. Реката беше единственият път, по който можеха да проникнат през иначе непроходимата джунгла.

Все можеха да видят някаква лодка: я полицейска, я с невраждебни хора.

Иначе…

И този път му се бе разминало.

И този път както винаги досега.

Откак се помнеше, все се бе опазвал от къде-къде по-големи опасности, та сега ли нямаше да се оправи?

Него ли, родения и израслия сред смъртни заплахи, щяха да уплашат някакви си гущери? Та били три-четири метра дълги.

Не се срещаше за пръв път с такива като тях. В родината си по едно време бе изкарвал прехраната си с контрабанда на каймански кожи. Всъщност с какво ли не се бе занимавал?

При многобройните си операции тук, на острова, бе имал многократни възможности да опознае и тукашните крокодили.

Наистина, по-едри и по-кръвожадни. Но все пак — гущери…

Известно му беше колко са пъргави. Но — във водата. Там не би посмял да мери сили с тях. На сушата обаче положението беше по-различно, на сушата смяташе себе си за по-пъргав. На туй отгоре — безсъмнено по-съобразителен.

При това — въоръжен.

С достатъчно предимства.

Алфонсо бе изстрелял два куршума в устата на най-близкия крокодил, който вече раззинваше челюсти да го захапе, и използувайки моментното му стъписване от неочакваната съпротива, с един скок се бе метнал на гърба му. Оттам — на съседния гръб. После — на третия, четвъртия.