Петър Бобев: Парола „Херострат“

Трябваше да отправи новото си предложение.

И пръстите му издиктуваха на компютъра още една радиограма до Организацията на обединените нации:

„Важно! Важно! Важно!

Успях да открия противодействие срещу хлорофилната чума. Както се убедихте, вашите учени се оказаха безпомощни. Предлагам ви го срещу справедливо възнаграждение. Не е нужно да ви обяснявам, че се отнася за спасяването на живота въобще, не само на човешкия род.

Разчитам на благоразумието ви.

Ако приемете, отговорете по обичайните медии в тридневен срок.

Тогава ще уточним и размера на сумата.

Облегна се назад. С нова въздишка. Този път — на облекчение. Пак успях — той винаги успяваше.

От душата му сякаш падна някакъв непосилно тежък камък — нямаше да бъде виновен повече за човешките страдания, за гибелта на живота.

Беше се примирил с ролята на Херострат, когото никой няма да знае и помни. Така дори се оказа по-добре — щяха да го помнят. И може би името му щеше да бъде записано в историята. Вместо Херострат — Благодетелят.

Това досега не беше угризение. Той отдавна се бе отървал от всички подобни сантименталности. Сантименталността е враг на успеха.

И все пак така беше по-добре…

Наводнението, както връхлетя, така бързо се и оттегли. Отвлече каквото можа, разкърти дърветата, издави животните и се прибра в предишното корито на реката. По земята, всъщност пласт тиня, дебел една-две педи, останаха да се валят само обрулените клонаци и мъртвите трупове.

Намури, седнал на един невисок клон, погледна кафеза с цикадите. Бяха живи и здрави. По време на стихията той ги бе завил с ризата си и така ги бе предпазил от дъжда.

Вече можеше да изпълни заръката.

Небето се бе изчистило.

Той отвори вратичката. И кротуващите досега насекоми се размърдаха, запълзяха към изхода, заоправяха крила и се подемаха във въздуха. Разлитаха се на всички посоки. Едните, по-уморените може би, кацаха по най-близките листа, други продължаваха полета си.

Беше изпълнил задачата.

Добре.

Сега оставаше другото. Да намери приятеля си.

Наистина вече го смяташе приятел, макар и с бяла кожа. Но нали с къдравата си коса и брада позаприличваше малко на папуас?

Истински папуаски прадядо.

За него, родения и израслия в джунглата, не беше трудно да се ориентира за обратния път, макар че околността след преминаването на ужасната буря се бе променила за неопитно око, кажи-речи, неузнаваемо.

Вървеше и се провикваше:

— Георг! Геооорг! Геоооорг! Геоооооорг!

Лута се доста, шляпайки из тинята и потъвайки в нея понякога дори до колене, докато чу далечен ответ:

— Намури, Намури! Тук съм!

Забърза, доколкото това мъчително газене из лепкавата клопка му позволяваше. И достигна, когато ученият, вече успял да преодолее уплахата си от гнева на природата, се спускаше на земята.

Идеше им да се прегърнат. Но и двамата бяха мъже, успяха да се овладеят.

Крумов само запита:

— Какво стана?

— Пуснах ги.

— Кога, кога ги пусна? Преди или след дъжда? Защото, ако беше преди това, стихията може би ги е отмила, защото не са успели да се впият здраво в листата. И да са загинали.

Намури поклати глава:

— След това! Докато валеше, ги вардех с дрехата.

— Чудесно!

Каза само тази думичка. Но тя беше достатъчна да стопли сърцето на папуаса. Какво по-голямо удоволствие от това да доставиш удоволствие на приятеля си, още повече на преродения си прадядо? Крумов се запита гласно:

— А онези? Бандитите? Какво ли е…

Намури вдигна рамене:

— Отвлякъл ги е злият дух на водата. Смилил се над нас, а тях отвлякъл.

Но този отговор за Крумов още не значеше всичко:

— Какво ще правим ние сега?

— Какво? Ще се махаме!

— А как?

— Пеша не може. Ще търсим лодката.

— Вярваш ли, че водата не я е отнесла?

Намури не вярваше много.

— Ами да видим, бе. Пък може…

Чувстваше, че превъзхожда белия си приятел в джунглата. Затова този път той реши:

— Ти ще стоиш тук! Ще ме чакаш! Аз ще отида да я диря.

Крумов беше съгласен с това решение.

Пък и беше капнал от умора и от напрежение.

Седна върху един повален дънер да чака. А Намури пое уверено в само нему ясната посока.

Шляпаше из калта, затъваше в неоттеклите се локви, измъкваше се и продължаваше.

Не очакваше да я открие толкова скоро.

Видя я обърната с дъното нагоре, заклещена между два клона на височина поне три метра от земята.

Той се затича нататък.