Петър Бобев - Парола „Херострат“

Паметта на компютъра му вече беше натрупала огромен запас от информация за всички извършени експерименти, които можеха да бъдат осмислени веднага, щом бъдеше даден алгоритъмът — всъщност идеята, за която да бъдеше използван този запас от данни.

Но алгоритъмът липсваше, липсваше и основната идея, за която ученият да се залови, която да проследи като ариадна нишка, за да се измъкне от лабиринта на натрупания фактически материал.

Да даде логичната насока.

Всеки ден, когато чакаха резултата от поредния експеримент, той и лаборантът опитваха да обменят мисли относно всичко, което бяха постигнали. И главно — което не бяха постигнали.

Така и днес.

Подпрял глава с две ръце, Георг Крумов за кой ли път преглътна мъчително:

— Не върви!

Беше отслабнал, под стопените тъкани кожата му се бе отпуснала, сбръчкваше се състарена. Очите му бяха изгубили някогашния си жизнен блясък, под тях тъмнееха дълбоки синкави петна.

А как другояче, щом като почти не излизаше от лабораторията. Там Ким Сен Ву му носеше някой сандвич, колкото да залъже стомаха, там бе пренесъл и походното си легло, та да не губи време за прибиране в къщи и за връщане.

Ким наведе поглед към земята:

— Това е ваша работа! Само вие можете да вземете такова решение. Аз обаче на ваше място бих се отказал.

— Да се откажа! Чувате ли се какво говорите?

— Нямам вашата воля — добави Ким, — аз съм обикновен човек, който обаче се съобразява с възможностите си.

Както и друг път при подобен отговор, Крумов се разгорещи отново:

— Но аз нямам право, разбирате ли? Нямам право!

— Вие направихте всичко, на което е годен един простосмъртен.

— Не и не! — натърти ученият. — Нямам право да спра! Докато съм жив. Аз предизвиках това бедствие, аз трябва да изкупя вината си!

— Една лабораторна грешка не значи вина. Както виждате, никой не ви е потърсил отговорност. Тя, полицията, не успя да опази вируида, та вие ли?

Тази мисъл не му даваше покой.

— Съдебна отговорност не ми е потърсена. Но друга, морална! Не виждам ли как ме отбягват познатите, колегите, как ме сочат с пръст непознатите. И знам какво си шепнат подире ми: „Този е, който причини всичко това!“

— Виновен е другият! — почти пошепна лаборантът. — Който ни ограби. Това чудовище! Този гений на злото!

Крумов се замисли. За кой ли път?

— Защо му беше нужно това? За началото разбирам. Искаше да изнуди човечеството. За пари. Толкова зло е натворено все заради тези милиони и милиарди. Но след това… Защо изпълни заканата си?

— Да не стане за смях! Да запази престижа си.

Крумов стискаше устни:

— Престиж! Това престиж ли е?

— Престижът на злия човек.

Ученият мислеше на глас:

— Уж го познавах. Такъв възпитан, благороден джентълмен! А то? — И добави: — Всъщност злите хора са душевно болни: садисти и параноици. Първите изпитват наслада от причиняваното от тях нещастие, вторите — самите те нещастници, които, без да изпитват удоволствие, правят другите нещастни… Какъв е впрочем Жан Суфло?

Ким поклати глава със съмнение:

— Болест? Не ми се ще да го повярвам.

— А какво е болестта? Отклонение в състоянието на организма извън нормата.

— Нима садизмът и параноята могат да бъдат включени в нормата?

— У всеки у нас дреме и садист, и параноик. Всичко зависи от степента… — И отново се запита: — Какъв е Жан Суфло?

Спря центрофугата.

— И ако наистина е все същият? Ако не е друг, приел неговото име?

Възможна ли беше такава сатанинска омраза към човешкия вид, към живота въобще?

Ученият повтори решително:

— Ще продължа! Додето имам сили. Няма да спра насред път.

Погледна дори усмихнат:

— Особено сега, когато проблясва някаква искрица на надежда.

Ким Сен Ву вдигна рамене:

— Не разбрахте ли? Природата сама е поставила преграда пред вашата цел. Тя не иска да стане това.

— Но защо? Защо?

— Отде можем ние да проникнем в нейните замисли?

Крумов продължаваше да си говори, повече на себе си:

— Щом едно зелено растение е успяло да оцелее…

— Ние още не знаем дали е съвсем здраво. Дали при него инфекцията няма да се развие по-бавно? Както „смеещата се смърт куру“ сред туземците.

Ученият не отстъпваше:

— Ами ако е успяло да си изработи специфични антитела?

— Защо не ги откриваме?

— Защо де? Нали това се питам и аз? — Замисли се: — Цяла нощ, в безсъницата, в главата ми се е въртяла все тази мисъл: „скачащ ген“. Никой вече не оспорва възможността някой плазмид от ДНК да съществува самостоятелно. И понякога да преминава от клетка в клетка. И не само в един организъм, а от организъм в друг организъм, дори в друг вид. Още един фактор на еволюцията.