Петър Бобев - Парола „Херострат“

Та по това да познаеш колко е сериозно ухапването.

Важното беше да отнесе отскубнатите коренчета.

Досещаше се, че представляват важно доказателство.

Главно за своето усърдие!

То беше най-важното.

Витлото ревеше, фюзелажът се тресеше, всъщност не се тресеше, а вибрираше еднообразно.

Дори приспивно.

Почваше да усеща някаква вялост, особена сънливост, желание да се отпусне. И за нищо да не мисли, за нищо да не се грижи.

Да става каквото ще!

Но се сети — та тъкмо така почваше да действа отровата на такива змии. И при тайпана, и при змията на смъртта, и при черната ехидна.

Само че при тях след първите признаци идва непоправимото.

А тази е много по-безобидна.

При онези след сънливостта настъпват гърчове. И накрая паралич на дишането.

Но какво ставаше?

Защо и неговите крайници почваха да потреперват, защо въздухът взе да не му достига, защо почна да диша тъй учестено?

Нима…

Нима не я бе разпознал?

Нямаше сила нито да извика за помощ, нито да мръдне ръка или дори пръст. Вцепенил се бе целият.

Виждаше всичко, виждаше как пилотът се бе извърнал към него с ококорени очи, как с едната ръка не пускаше лоста, а с другата опитваше да разкопчае яката му, а не можеше да му каже нищо.

Тялото му вече не беше негово.

Чуждо тяло…

В главата му се сблъскаха порои от мисли, едни от други по-объркани, по-необясними.

Чуждо тяло!

Кога беше това?

Чуждо тяло, което той като че ли гледаше отгоре, проснато безжизнено.

Някога…

Почти същото…

Тогава не беше Алфонсо.

Не!

Беше друг, кой ли?

Хуан Дивия!

Да, точно той!

Дивия Хуан! Бездомникът, който не помнеше нито майка, нито баща. Сякаш роден на улицата, роден от улицата, израсъл на улицата. И не само той. А един от многото.

Нищо друго не помнеше. Отначало кражби, я хляб, я банан, за да се нахрани. После — вещи от джобовете на зазяпали се чужденци. Но вече не за да се нахрани, а да даде плячката на главатаря, срещу което разчиташе на своя дял.

Така растеше. И на години, и по положение сред шайките на улицата.

И боеве. Бой с връстниците, които опитваха да му отнемат дела, боеве със съседните банди за завоюване на ловни територии.

Растеше и славата му на побойник.

Докато един ден на улицата го спря един охранен сеньор. И му рече: „Искаш ли да спечелиш повече пари?“

Че кой не иска?

„Тогава вземи това!“ — и му мушна в джоба чудесен пистолет.

— Виждаш ли този?

— Виждам.

— Сега аз ще се махна. А ти ще го проследиш. И след две пресечки ще опреш дулото в гърба му. И ще натиснеш спусъка.

— А парите?

Безмълвно онзи му пъхна пачката в джоба.

— Но ако не изпълниш задачата — закани се непознатият. — Знаеш…

Така започна.

На тринадесет години.

На петнадесет вече беше известен с подвизите си.

Беше „очистил“ десет души.

А с такъв „актив“ всеки може да се гордее.

Имаше пари.

Вече не се мъкнеше босокрак и дрипав. Купуваше си най-модните дрехи, спеше в чиста стая, имаше си мотоциклет, ходеше по дискотеки.

И винаги, преди още да е похарчил единия „хонорар“, тозчас му предлагаха нова работа.

И да си признае, тогава не го блазнеха толкова парите, колкото славата. Да бъде пръв в бандата. Да му се възхищават.

И най-вече — да се боят от него.

Да му отстъпват и дела си, и „клиентите“ си, и момичетата си от дискотеките.

Естествено, на училище не ходеше. А защо му беше училището, като и без него печелеше повече от мнозина други?

Пък имаше и късмет. Освен умението да извади пистолета.

Мнозина от неговите „колеги“ бяха вече по гробищата, улучени от куршумите на по-пъргавите от тях.

То се знае — и от полицаите.

Макар че не те бяха най-опасните. По-опасни бяха съперниците от конкуренцията.

Неусетно попадна в мафията. Не пренасяше наркотиците, не ги продаваше. Той само „разчистваше“ терена за действие.

Може би, се самозабрави. Сметна, че е неуловим.

И една нощ, след сполучлива акция, попадна в полицейска засада. Откри огън. И когато си бе помислил, че се е отървал, добре отправен куршум го шибна в ребрата.

Събуди се в болницата. И скоро разбра, че е полицейска. А той — арестант. И чакат да оздравее, за да го съдят.

Лекарят му каза за какво — за няколко убийства.

Не за всичките, но и тези стигаха…

Включиха го на „система“. Така наричаха резервоарчето с кръв и маркуча, чийто остър наконечник беше забит във вената на ръката му.

И една вечер, когато в стаята нямаше никой, лекарят се наведе над него и му прошепна: