Петър Бобев - Парола „Херострат“

Въпреки воя на витлата Намури успя да разкаже за злополучното си пътуване. За керваните от претъпкани лодки по реката, за тайпана, който се бе прехвърлил върху лодката му, за падането му във водата, за отвлечената от течението лодка, за мъчителното пътуване пеша. За зловещата картина на опустошеното село.

И за връщането си обратно със случайно миналата полицейска лодка тъкмо когато вече беше изгубил надежда да се спаси.

Или той да загине от глад, или друг да засити своя глад с неговото месо.

Великото Преселение по реките продължаваше. Като понесени клечки се виждаха отправилите се към крайбрежието малки и големи лодки.

Нима толкова много хора бе приютявала досега джунглата?

И едва днес, при невижданото бедствие, се бяха престрашили. И бързаха да дирят спасение при довчерашните си врагове.

Но скоро в горската зеленина взеха да се мяркат отделни жълти, кафяви, червени, виолетови петна.

Все по-често и по-често!

Земята отдолу заприлича на пъстър килим, изтъкан от безредно разхвърляни кръпки.

Невероятна мозайка, кажи-речи, във всички отблясъци.

Само без синьото.

Но синьото беше горе, на небето, от което слънцето съвсем безстрастно сипеше жарките си лъчи.

С всяка минута жълтата окраска долу вземаше връх, заливаше, обезличаваше всички други шарки.

Докато накрая целият свят грейна в замърсените си петнисти отсенки. И сякаш не изсъхнала мъртва гора, а безброй издигащи се един зад друг хълмове от шуплест бигор, в който твърде често зейваха тъмни дупки на мястото на някой съвсем обезлистен горски исполин.

Накрая останаха само все още изправените мъртви стволове, притиснати от повалените си събратя, протегнали като оглозгани кости начупените си прогнили клони.

Все по-безжизнена и все по-зловеща пустиня, като че ли Сахара, още повече, като че ли Марс, над която се виеха само лешоядите, претърсвайки я за някой изостанал труп на неуспяло да се спаси животно или човек.

Из дълбоките оврази се носеха запенени мътни порои, повлекли повалени дървета. Тропическите дъждове, макар и по-рядко, изливаха водата си, ала я нямаше гората, която да я попие, да я задържи, и потоците помитаха всичко по своя път към морето. На това отгоре и глетчерите се топяха бързо, прибавяйки и те своя принос в опустошителните наводнения.

Намури се взираше все по-напрегнато, с преуморени очи, да открие това, що търсеше. Природата се бе изменила така, че той едва се оправяше в местността дори от въздуха. А някога можеше да я преброди със завързани очи.

Внезапно той извика:

— Ето го!

Беше съзрял черното петно от изгорялото село сред обезлистената, настръхнала като четина на невиждано чудовище, гора.

И папратта!

Той сочеше ръка надолу, където Крумов все още не можеше да различи нищо.

Витлата намалиха оборотите и машината плавно се спусна върху обгорената площадка, вдигайки облак от разхвърчала се шума и насекоми.

Двамата, Георг и Намури, веднага слязоха по спуснатата стълбичка. И се втурнаха нататък, където се виждаше растението, заради което бяха прелетели този път.

Наистина, зелено кичурче!

Искрица живот сред мъртвилото!

Всъщност не истинско мъртвило. От гниещата шума, облепена с разноцветни плесени, се подаваха безброй гъби, с най-различни форми и оцветявания.

Толкова много гъби!

И бръмнали насекоми. Дървояди и хищници.

За едните дървесината, мъртвата дървесина в такива неизчерпаеми количества, беше създала рай на земята. А другите бързаха да се възползват от техния неограничен прираст.

И термити! Беше настъпил и техният рай.

Пробягна гущерче, подскочи жаба, заситни ехидна, шмугна се в дупката си торбеста мишка. Насекомоядите още не възнамеряваха да напуснат родината си. Животът, преобразен, продължаваше.

Но докога ли?

То се знае, докато цялата органична материя изгние. И тези, които се хранят с нея, загинат. А след тях — и другите, които пък се хранят с тях.

Но не само те. Ето, насреща им вирна глава някаква змия.

— Не е отровна! — предупреди Намури.

Ясно. Имаше и змии. Защото и за тях все още се срещаше достатъчно плячка.

Вниманието съвсем не беше излишно.

Въпреки всичко, по-важното изглеждаше сега зеленото петно на няколко крачки от тях. Заради него и двамата сякаш не забелязаха змията, само я заобиколиха и се спуснаха към папратта.

Георг Крумов направо почна да я гали с леки докосвания на пръстите като нежно цвете. Като най-скъпа орхидея.

А то — една обикновена папратова туфичка.