Петър Бобев - Парола „Херострат“

Ким разпери ръце:

— Виждате, не става! Значи, има някаква преграда. Има някакво „табу“. Природата държи да запази статуквото.

— Тя самата често го нарушава.

Ким се обърна да си ходи.

До вратата спря.

— И все пак, помислете си! Не е ли по-добре да свием знамената? Учените в целия свят, най-мощни мозъчни тръстове си блъскат главите с тази задача. И — все безуспешно. Целта е непостижима.

Георг Крумов тръсна глава:

— Нямам право! Аз съм виновникът! Аз предизвиках тази катастрофа. Нямам право да спра, да се откажа, докато не открия противодействието…

— Но вие сте болен! — промълви Ким. — Погледнете се! Стопили сте се.

Георг опита да изпъчи гърди:

— Дори да умра! Това ще бъде най-лекото ми наказание за злото, което съм причинил.

Каза го с такъв тон, че Ким Сен Ву разбра.

Излишно беше да го разубеждава.

Смяташе, че сбирката му е доста изчерпателна. И с вестникарски изрезки, и с магнетофонни и видеофонни записи от радиото и телевизията. С всичко ново, което се появеше в информационните средства във връзка с разпростиращото се бедствие.

И понеже нямаше много други развлечения, всеки ден отделяше по половин-един час да ги прослушва.

И да тържествува.

Не се съгласиха, поскъпиха се да откупят живота си, подиграха му се. Тогава нека да плащат! Да плащат с труд, с пари. И то не стотици, а хиляди милиарди!

И накрая — пак да загинат.

Обичаше да прослушва често и интервютата, които Георг Крумов даваше. И с които опитваше да се оправдае за сатанинското си откритие. Като все не допускаше, че помощникът му може да го е подвел, отклонявайки в друга насока изследванията му. Продължаваше да работи с него.

Личеше си, че се беше отчаял съвсем. Дотолкова, че бе предал цялата си документация, всички данни, с които разполагаше, на специалната група при ООН за спешни мерки срещу настъплението на страшния вируид. Надяваше се някой друг учен, по-добър от него, да успее в това, което на него не му се бе удало.

Но най-весели му изглеждаха обясненията на инспектора Колуел, върху когото естествено падаха всички обвинения, че не бе успял да предотврати изземването на вируида и работните книжа. Какво ли не предлагаше клетият в жалките си опити да отхвърли от себе си най-яростните обвинения, дори обвинения в съдействие на похитителите.

Стъпил върху показанията на Георг Крумов, той бе приложил всичките стандартни полицейски методи в стремежа си да се добере до истината. Най-първо бе извършил нужната ексхумация. И разбира се, бе намерил празен гроб.

И вместо да тръгне по вярната следа, той бе предложил друго обяснение — че бандитите са изровили тялото, за да продължават и след това да действат от името на предишния си шеф. С цел да не се разпадне организацията.

И — нищо, ни намек за подозрение към Ким Сен Ву.

Толкова сигурна беше репутацията му на честен работник.

Това спести на доктор Жан Суфло още едно излишно преживяване. Иначе, ако се бяха усъмнили в корееца, никой не можеше да го спаси от съдбата му. Мъртвите не дават показания.

А щеше да бъде много жалко — такъв ценен сътрудник!

Не съжаляваше само Георг Крумов. Такъв глупак! Да се откаже от толкова пари! Защото, ако беше предупредил обществото за реалността на заплахата, която бе отправил доктор Суфло, може би онези празни глави, от които зависеше всичко, щяха да се позамислят, преди да откажат. Престижът му на учен беше достатъчно голям, за да ги принуди към по-сериозен размисъл.

А той?

Предовери се на всемогъществото! Както на местната полиция, така и на Интерпол.

Въобрази си, че с малкото, което знаеше за доктор Жан Суфло, ще даде достатъчно улики да му надянат белезниците.

Само заради тези си дрънканици заслужаваше да опразни не само лабораторията, ами и белия свят. Но доктор Суфло все не се решаваше да пристъпи към това. Може би, лична симпатия, може би, уважение към учения. А може би, и нещо друго, по-съществено. Любопитен беше, направо очакваше с нетърпение да види какво ново може да налучка този първокачествен мозък.

Което да послужи за някоя нова шега!

Доктор Суфло не се смяташе жесток човек. Напротив — цял живот бе доказвал обратното. Само бе помагал. Но човешката психика, особено психиката на тълпата, е така устроена, че не е способна да оцени това. Вместо с благодарност, отвръща с омраза.

И щом като не поискаха…

Какво беше виновен той?

Постави им съвсем честно условията си.

Пък и да загинеше светът — какво от това? Ще го почувства ли Земята, ще го почувства ли Слънчевата система, ще го почувства ли Галатиката? И не само тя, ами другите, милиардите милиарди галактики, чийто брой никой още не е установил?