Петър Бобев - Парола „Херострат“

Сгъна се на руло върху бака, вирнатата й опашка затрептя и забръмча като разлютена оса. Вдигна глава и направи няколко нерешителни напада напред.

Досега — все нерешителни.

Досега… А после?

Страшно отровна!

Дори свиня, ухапана от нея, умира почти моментално.

Повече не устоя.

Намури се прехвърли по гръб във водата, заряза лодката си и заплува към брега.

Достигна го безнаказано. Добре, че наблизо нямаше крокодили.

Изруга за скъпата загуба.

Но нямаше що да стори. Лодката вече се носеше надолу, повлечена от течението.

Злополучният корабокрушенец вдигна рамене и тръгна пеша все покрай брега.

Като че ли сега окрайнината на някогашната джунгла беше станала по-проходима. Повечето от листата бяха опадали, а вейките и клоните му се струваха много по-крехки и чупливи.

Все не можеше да приеме станалото — някогашната бухнала зеленина, гъмжаща от живот, и сегашната мъртва пустиня от сух клечалак и проядени от дървоядите стволове.

Може би все още благоденстваха избуялите навред гъби и бръмчащите едри и дребни корояди.

Пък и орлите лешояди.

Те се виеха ниско във въздуха и се спускаха с радостни крясъци, щом зърнеха някое умряло животно: свиня, валаби, варан или птица. Обезлистените клони вече не пречеха на погледа им.

И никаква човешка диря!

С нарастваща тревога Намури ускоряваше ход.

Местността ставаше все по-позната. Позната, но само по форми, по възвишения, по урви, по отделни неповторими разкривени стволове. Не и по цвят. Сякаш гледаше света през жълти очила.

Най-сетне през колонадата от стволове зърна и селото.

Всъщност никакво село! Само мястото му, върху което се чернееха овъглените останки от колибите.

Болка сви гърдите му. Беше закъснял.

Престанал да се владее, той се втурна нататък, взе да рови из пепелта.

А това?

Бял череп!

Това?

Разхвърляни начупени човешки кости!

Втори череп, трети, четвърти.

А в средата не изгоряла колиба, а загаснало огнище.

Огнището, върху което бяха пекли тези, чиито оглозгани кокали се търкаляха наоколо.

Значи така! Такава се бе оказала участта на рода му! Унищожен от други хора, върнали се към старите си привички, този път обаче подтикнати от глада.

Намури съгледа и дирите на камион. До самото огнище. Стигаха и се връщаха обратно.

Значи, не бяха съвсем диви, имаха камион. И го бяха използвали за древните си обичаи. Пък може да са имали и огнестрелно оръжие, защо не?

Дали някой бе успял да избяга, да се спаси?

И къде ли е той сега? Та да разправи.

Е, и какво, като разправи? Щеше ли да върне към живот умрелите?

В такива случаи, при скръб, хората от рода му посипват с пепел главите си. И отрязват някой пръст на ръката си. Да помнят, да не забравят.

А той, какво трябваше да направи той?

Всичките си пръсти ли да отсече? Нали беше отрязал едното кутре?

И си спомни думите на Георг: „Смяташ ли, че духовете на близките ти ще се радват, като те видят така осакатен, с такива болки?“

А имаше и друго. Не го бе викал. То само се бе зародило в главата му. Мъртвите щяха да се преродят в бели. И щяха да заживеят охолно като белите. Трябваше ли да скърби за тях, или да ги облажава?

Разумът му подсказваше, че тази надежда е измамна. Но не можеше другояче. Иначе трябваше да полудее…

А то всъщност дори ако не си отрежеше пръстите, разчиташе ли на нещо, че ще успее да се върне обратно? Така, без лодка. Сам, смазан от мъка.

Дали преди това някои като тези, които бяха унищожили селото му, или самите те, ако го срещнеха, нямаше да го хвърлят върху жаравата, за да заситят глада си…

Оставаше му само едно — да събере костите и да ги погребе.

Да поуспокои душите им…

От онзи фатален ден, когато бандитите откраднаха вируида му, Георг Крумов почти не излизаше от лабораторията си. Понякога дори, когато закъснееше повече, там и спеше. Там и вечеряше.

Лишил се бе от всякакъв личен живот.

Самоосъдил се бе на нещо по-тежко от затвор.

На самообвинение.

Което беше вярно. Защото той единствен, само той беше виновен за бедствието, сполетяло света.

И беше длъжен, безусловно задължен, не от някакъв изкуствен закон, а от собствената си съвест, да изкупи някак си тая своя непростима вина.

Експериментираше, експериментираше, експериментираше.

Впрегнал бе за тази цел всички научни средства, с които разполагаше неговата лаборатория, а допускаше — и цялата днешна наука. Като се почне от електронния микроскоп, та се стигне до най-сложното компютърно моделиране.