Петър Бобев - Парола „Херострат“

Дето се казва, недочакал я да спре, той затрака с пръсти по клавиатурата.

— Слушате ли? Слушате ли?

Далечният секретар отговори в слушалката:

— На ваше разположение!

Суфло се мъчеше да приведе в ред мислите си:

— Предайте по канала! Чувате ли? Предайте само това: Парола „Херострат!“ Парола „Херострат!“

— Слушам! После?

— Толкова! Само това!

И прекъсна връзката. Никаква предпазливост не беше излишна сега.

Отпусна глава.

Херострат! Преди двадесет и четири века подпалил храма на Артемида. Да се прослави.

Колко много хора бяха загивали за благото на ближния си, колко учени бяха подобрявали живота му, бяха се борили с болестите, бяха му създавали радост и благоденствие. А неблагодарното човечество дори не си спомняше за тях. Никой…

А името на Херострат се носеше от уста на уста вече двадесет и четири века.

Прав е бил.

За разлика от него името на Жан Суфло нямаше да остане в историята. Чисто и просто защото нямаше да има история, нямаше кой повече да пише история. Когато разумът на Земята угаснеше.

Така беше живял Суфло — неизвестен (все в нелегалност), така щеше и да си отиде — още по-неизвестен.

Ето, само след половин час самолетите му щяха да се вдигнат във въздуха, за да пръснат по всички краища на острова кафезите със заразени от вируида насекоми.

И безшумната, невидима бомба, по-страшна от всяка атомна, термоядрена, неутронна и кой знае какви още бомби, щеше да избухне.

Тежко му беше. Не е лесно да се даде такава заповед. Дори авиаторите, които щяха да я напълнят, не допускаха какъв товар носят.

Единствен той…

Такава орис! Толкова жестока орис!

Цял живот една мечта — да прави добро. А то…

Но така е трябвало да стане!

Херострат, осъден на пълна, на космична забрава!

Унищожител не на някакво си храмче, а на цялото човечество…

Вече три години Намури помагаше на Георг Крумов. Водеше го до най-затънтените кътчета на острова, показваше му пътеките, показваше му селата и горите. Убеден беше, че цял живот да се мъкне така безсмислено с него, пак няма да се отплати. Георг Крумов го бе спасил от явна смърт и сега целият живот на Намури принадлежеше на Георг Крумов. Беше му станал не слуга, не роб, а направо му принадлежеше цял, сякаш част от него. Както ръцете и краката служеха на Георг, така му служеше и Намури — все едно трета ръка. Каквото му кажеше Георг, това значеше, че трябва да бъде изпълнено.

Сега му бе разрешил, а според Намури му бе заповядал, да търси рода си и да го отведе на брега.

Загиваше джунглата, загиваше дивечът, загиваха и хората. И които можеха, които още имаха сили, бягаха от досегашните си села, бързаха към брега. Защото белите им бяха построили платнени колиби, за всеки род отделна колиба. Отначало пораздалечени една от друга — заради старите вражди. Но напоследък колиба до колиба. Нямаше място. И им раздаваха храна, докарвана с кораби от морето. Ех, не чак до преяждане, но нали не умираха от глад?

Георг Крумов бе забелязал безпокойството на черния си приятел, защото наистина го наричаше така — приятел. И накрая му каза. „Иди и доведи рода си тук! И за него ще се намери колиба, и за него ще има ядене“

Намури преглътна яда си към рода, задето някога го бе прокудил. Гласът на кръвта се оказа по-силен от обидата.

И тръгна с една моторна лодка срещу течението на реката, що водеше до родното му място. Георг му я даде, Георг му показа как се управлява. А то не беше тъй трудно за шофьор на камион като него.

От два дни беше на път по реката.

А тя — река като всяка друга. Ту по-широка, ту по-тясна, ту по-дълбока, ту по-плитка, та понякога се налагаше да гази във водата и да бута. Бреговете обрасли с по-високи от каменните колиби на белите в града дървета. И храсти. И тръстики. И лилии.

Уж същите дървета и храсти, които познаваше. А в действителност не същите. Долу в близост с морето те си бяха все тъй зелени, както си ги знаеше. Но колкото навлизаше по-навътре към планините, сред почващата да повяхва растителност, толкова по-често се виждаха съвсем пожълтели отделни листа, клони и цели дървета.

А от заранта вече плаваше между две жълточервени, грозно шумолящи при всеки полъх на вятъра, рехави стени, нависнали над водата.

При всяко пътуване с Георг ги беше виждал. Уж беше свикнал с тях, а защо сега му изглеждаха тъй зловещи?

Дали затуй, че сред тях трябваше да се намира селото му?

Село без градини, без свине и кокошки, без дивеч.