Петър Бобев - Парола „Херострат“

Със зеленината бяха слезли и животните. Разбягаха се уплашени кускуси и дървесни кенгура, заподскачаха от клон на клон торбести катерици.

Ето, размятал яките си крака, хукна да се спасява през шубрака синеглав казуар, разтърсил перушина, повече подобен на птица-таралеж.

Георг тръгна подире му. Досетил се беше навреме. Казуарът като него не може да пробие плътния листак. Нужен му е някакъв проход.

И го намери. Нисък, тесен, бодлив. Но — проходим.

Тръгна по него наведен, някъде дори по колене.

Напреде му се разпълзяваха едри плъхове. Изфуча глиган, но предпочете и той да избяга. Завря се в някаква хралупа торбест таралеж-ехидна.

Целта му беше реката.

И той се залови да търси пролука към нея.

Докато я търсеше, видя огромен гущер, който бе настръхнал, прегърбен, с изправен гребен върху гърба, в напразен опит да го уплаши. И като разбра, че трикът му не минава, светкавично се шмугна в шубрака, та подплаши беседковата птица, танцуваща пред построената си колиба, сред натрупаните камъчета, раковинки, кокалчета — все богатства, с които опитваше да прелъсти избраницата си.

Над главата му изкряка сърдито райска птица.

Погледна нагоре.

Такава красота! Раят в Ада!

И през мрежата на панданусовите кокили зърна искрящата речна повърхност.

Като че ли сега осъзна положението, в което беше изпаднал. Съвсем сам, в местност, която не познаваше, както не познаваше въобще гората, защото беше само един обикновен лабораторен учен, а не пътешественик.

Но знаеше, джунглата е страшна не със зверовете и змиите си. Страшна е с глада си. И безбройните болести. И москитите, които се виеха край него като парлив облак. Сякаш дишаше москити, а не въздух.

Добре де, достигна реката.

А после?

Какво ще прави? Няма лодка. А на чужда помощ не се осланяше. Най-много да минат някои туземци. Но те не винаги са приятелски настроени. Дори и да не са човекоядци, надали биха си дали труд да спасяват някакъв си белокож?

И все пак — друго не му оставаше.

Запровира се през жилавата плетеница.

Накрая излезе на тясна брегова ивица, застлана с напукани глинести плочи.

Най-първо чу крясъците на много хора. После ги видя на отсрещния бряг. Подскачаха, крещяха, размахваха ръце.

Тогава зърна и плуващия насреща му човек.

И следващия го по петите крокодил.

Нямаше време за размисляне.

Той вдигна пистолета и с едно натискане изпразни пълнителя му.

Не беше добър стрелец. Този път за щастие улучи. Точно между очите.

Страшното влечуго само трепна и бавно потъна.

Намури допляска до брега. Изпълзя по колене върху тинята. И се просна изнемощял от преживяното върху тинестите плочи. Задъхан.

Георг приклекна до него.

— Ранен ли си?

— Не! — отвърна папуасът. — Само уплашен.

И се извъртя, та седна.

— Ей! — той изтръска мократа си глава. — Страшно! Много страшно!

Георг го гледаше въпросително:

— Какво търсиш във водата? Нали знаеш, че има крокодили?

— Знам! — въздъхна Намури. — Те ме накараха.

И посочи с очи към отсрещния бряг. Но там вече нямаше никой. Уплашени от шума и от вероятното наказание, което щеше да последва заради постъпката им, всички бяха побегнали обратно към селото си.

Намури дообясни:

— Тъй каза пури-пури. Намури да мине през брода! Ако не е виновен, ще мине.

Крумов подразбра нещо. Слушал бе и той за тукашните нрави. Не току-така от толкова време живееше на острова.

Седна до него.

И когато помисли, че папуасът вече си е отдъхнал, постави въпроса, който интересуваше него.

— Можеш ли да ме заведеш надолу по реката?

— Къде?

— До брега! Където и да е!

— Мога! Ама трябва лодка.

Георг се усмихна тъжно:

— С лодка и сам мога.

В този миг се чу воят на преминал отгоре вертолет.

Крумов скочи, размаха ръце.

Напразно. Машината отмина, без да го забележи.

Решението само се роди в главата му.

Обратно! При разбития самолет. Него търсят онези отгоре.

Затова трябваше да се върне там! И то веднага! Преди спасителите.

Той се обърна към Намури:

— Ти какво ще правиш? Ще отидеш ли при своите?

— Те не са мои. Те са чуждо племе.

Георг разбра. Затова са го натирили сред крокодилите.

И рече:

— Тръгвай с мен! Сега аз ще те водя.

И наистина го поведе по пресните си следи. По-трудното се оказа, когато излязоха от покрайнината и поеха към вътрешността, между извиващите се, сякаш все еднакви, дървесни стволове.

Този път Георг се оправяше по отделните пропуквания на последните патрони в гаснещото пожарище.