Петър Бобев - Парола „Херострат“

При едно-единствено условие — никаква връзка с останалия свят!

Ако ли пък и това не помогнеше — Суфло разполагаше с още по-сигурен метод. Зомби!

Слушалката в ухото му избръмча тихо.

Суфло включи видеото. И на екрана се появи образът на Клаудио, един от агентите му.

— Слушам — изтрака докторът върху клавиатурата.

Клаудио заговори, без да вижда шефа си. Видеовръзката беше еднопосочна. Така трябваше да бъде, за пълна анонимност. Подчинените не бива да познават кой стои над тях.

— Заловили са платно на Павел.

Но между движението на устните му и думите в слушалката нямаше съгласуваност. Което беше естествено. Говорещият компютър-радиовидеофон разполагаше със схема-дешифратор. Събеседникът предава пред своя микрофон с шифър, а сложните електронни устройства на приемателя дешифрират неговото донесение.

Суфло размисли за секунда:

— Ликвидирайте фирмата!

Онзи оттатък отвърна:

— Разбрах!

Разговорът приключи.

Суфло ползваше двоен шифър. Единият — за радиовълните, другият — за неговия приемник, чиито думи той дешифрираше мислено за себе си. Повторно, защото в случая ставаше дума за нещо сериозно, проблем, с който се бе заловил самият Интерпол.

Доктор Суфло бе разширил обхвата на „благотворителността“ си. Бе навлязъл в една област, която обещаваше неограничени възможности.

Според него двадесетият век беше „Векът на снобите“. Новобогаташи и парвенюта бързаха да задоволят чувството си за важност с колекции от творби на живописта. Нямаха представа какво купуват. Достатъчно беше търгашите на картини да обявят стоката си за изключителна. Наистина те бяха твърде ловки. Суфло направо им се възхищаваше как могат да представят като шедьоври на световното изкуство най-уродливи платна.

То всъщност вече не беше изкуство, а бизнес, и то в най-порочната му форма.

Цените на картини, които никой нормален човек не би окачил в стаята си, за да не се стряска, когато се събуди от сън, достигаха баснословни граници.

По-вярно — без граници. Защото изкусно организираните търгове с подставени участници още на следния ден удвояваха веднъж достигнатата цена.

И така, тази дейност от задоволяване на естетическите нужди на хората се превръщаше в нещо като финансова борса.

Грях щеше да бъде, ако опитният Суфло не се възползваше от тази конюнктура. Не че имаше нужда от нови капитали, повече заради удоволствието от играта.

Прикован към количката, обездвижен, привидно напълно беззащитен, по този начин той задоволяваше нуждата си от динамика. Не физическа, а психическа.

Организирал бе мощно предприятие с клонове в много страни за фалшифициране на превъзнасяните от изкуствоведите, разбира се, добре платени от уредниците на търговете, творби. Тези, които най се търсят и за които снобите са готови да дадат всяка цена.

Даже получени по не дотам позволен начин.

А това беше една от гаранциите, че няма да се оплачат дори ако бъде открита измамата.

Суфло наистина беше благодетел. В случая — също. Беше наел стотина иначе даровити, но неуспели художници, които прерисуваха до съвършенство дадените им оригинали.

В действителност в много случаи работата им не беше тъй трудна. Защото напоследък се търсеха не толкова платната на старите майстори, прекалено мъчни за подражание, колкото цапаниците (за себе си Суфло не можеше да ги нарече другояче) на разните му там модернисти, авангардисти, кубисти, пунктуалисти и не знам още какви.

Творби, от които човечеството би трябвало да се възмути, че така го виждат въпросните творци. Сбор от изроди. От чудовищни химери с разместени очи, носове, гърди.

Клаудио му бе съобщил, че е заловена една фалшификация на картина от Пабло Пикасо.

А Суфло му бе наредил да бъде унищожено цялото ателие. За да не попадне в ръцете ма полицията търсената нишка за добиране до централата на организацията.

Какво струваше едно ателие!

А художниците щяха да бъдат пръснати веднага по други ателиета. И то на разстояние десетки хиляди километра.

Срещу още по-богато обезщетение.

И с тази си дейност той пак се явяваше благодетел. Даваше възможност за човешки живот на толкова даровити хора, а в същото време задоволяваше суетното чувство на още повече хора, че са притежатели на уникати, с което също така ги правеше щастливи.

Той, който даваше, без да е получил нищо в замяна от това общество.

Нещо повече — преследваха го като звяр.

Той тръсна глава.