Петър Бобев - Парола „Херострат“

Този път с напълно спокоен, дори безстрастен глас, съобщи:

— Търси ви полиция.

— Да влязат! — нареди Крумов.

И си помисли: Каква експедитивност! Просто да не повярваш!

Само след минута лаборантът ги въведе.

Петима полицаи.

Началникът им козирува и се представи:

— Лейтенант Вернер! По нареждане на инспектор Колуел.

Крумов вече можеше да си отдъхне.

— Какво ще правим сега? — запита той усмихнат.

Лейтенантът отвърна кратко:

— Най-първо ще отнесем вируида и документацията в банката.

Георг веднага отключи желязната каса-криостат и подаде на полицая, който бе протегнал ръцете си, добре опакования пакет. А папката с работния дневник и другата документация предаде на втория полицай.

— Сега да вървим! Нямам търпение да ги видя на сигурно място!

— По-сигурно от това няма! — отвърна лейтенантът.

Крумов не усети никаква нотка в отговора му.

Тръгна след двамата. Излезе на улицата. Там те се качиха на една кола с още трима полицаи.

Лейтенант Вернер му посочи решително другата.

— Аз искам с… — поколеба се Крумов.

Вернер отвърна решително:

— Нека охраната бъде по-сигурна! А ние с вас — в следващата!

Смутен, неуверен, ученият седна до шофьора. Зад него — лейтенантът и останалите двама полицаи.

Потеглиха.

Но още след първото кръстовище, в суматохата при изчакването на зелената светлина, първата кола изчезна.

Крумов усети някакво безпокойство. Безпокойството му се усили, когато разбра, че не пътува към банката, а в обратна посока.

И се обърна към седналия зад него лейтенант:

— Ама накъде?

И усети опряното в тила си дуло.

— Стой мирно! Я викнеш, я мръднеш…

Стори му се, че ще полудее от струпалите се в главата му безредни мисли: възмущение, страх, угризения, самообвинения.

Такъв глупак! Да се остави толкова лесно да го измамят!

Цял живот — все така! Само глупости!

И чу воя на полицейската сирена.

Шофьорът натисна педала за газ. Автомобилът сякаш подскочи, втурна се бясно напред. С риск да се блъсне във всяка кола, която не му отстъпваше предимство.

Гонитбата продължи, може би, няколко минути, но на Георг те се сториха безкрайни.

Моторът на бандитите се оказа по-мощен. Изпревари.

Излязоха извън града и се отклониха в някакъв страничен път.

После спряха на една неширока поляна, сред която стоеше готов за излитане хеликоптер с вече засилващи оборотите витла.

Похитителите му го изтикаха от колата и го вмъкнаха насила в самолета, все така с насочени пистолети.

Пропелерът зафуча, зави оглушително.

Когато полицейският автомобил достигна до тях, машината вече се бе вдигнала във въздуха и се бе устремила на юг, към гористите хълмове.

А то хълмове ли бяха, или разлюляно зелено море с гигантски, безредно нагънати вълни, каквито наподобяваха хаотично редуващите се долини и хълмове. Вълна подир вълна, надигащи се все по-нагоре, за да достигнат изникналите пред тях скалисти върхове, над които провлечените отгоре им мъгли приличаха на разбиваща се кипнала бяла пяна. А зад тях, около оплетените хребети, подобни на циклопски гребени от сапфир, рубин и аметист, се виеха подобните на изтърбушени памучни бали облачни кълба.

Сред бухналата зеленина, всъщност неописуема мозайка, преливаща във всички цветове на дъгата: зелено, жълто, виолетово, червено, се появяваха като странни острови, хлътнали надолу, обратно на здравия разум, папуаски селца сред малките им обработваеми полета.

Все подобни една на друга — в средата мъжкият дом, а отстрани — женските колиби, от чиито палмови покриви се издигаха тънки струйки дим, наподобили ги на миниатюрни димящи вулканчета.

Едва сега Крумов успя да заговори с мнимия полицай:

— Какво става?

Лейтенант Вернер отвърна доколкото можеше тихо при воя на витлото:

— Бъдете спокоен! Нищо лошо няма да ви се случи!

— Но какво искате от мен?

— Не съм упълномощен да ви дам обяснение. Казано ми е само да ви отведа невредим.

— Къде?

— Ще видите. При удобства, на каквито, вярвам, не сте свикнали.

Крумов извиси глас:

— Аз не искам удобства. Искам си откритието! Десет години труд!

Не получи отговор. Пилотът се обърна и посочи назад:

— Алфонсо, преследват ни!

Значи, това беше истинското му име — Алфонсо? Крумов трябваше да го запомни! Можеше да му потрябва някога.

Изви и той глава. И видя как друг хеликоптер ги догонваше.

Щом като казваха, че ги преследва — значи, беше полицейски.