Петър Бобев - Парола „Херострат“

Но къде да намеря сега бял човек, та да помогне с мощната си магия?

В такива убийствено мъчителни мисли изкара нощта.

На разсъмване пред колибата му се струпаха малцината жители, които все още се държаха на крака. Двамина влязоха при него и го развързаха, след което го изтикаха навън, като го подпираха под мишниците, докато се размърдат скованите му от обездвижването крака.

Сред тълпата от въоръжени с лъкове мъже и жени с тояги се беше изпъчил магьосникът, пури-пури, още по-тържествено нагизден. Наметнат с кожа от питон, със забучени в отворите на черепа върху главата му черни пера от казуар, бели — от какаду, и пъстри — от райска птица. В плетения му пояс от тънки лиани беше окачен бамбуков нож, а в ръката си държеше ритуалния дървен тризъбец.

Тризъбецът служи само за човешко месо.

Пури-пури каза нещо и посочи с ръка напред.

Барабанът забумтя. Барабан от сагово дърво с изстъргана вътрешност, върху който беше опъната кожа от варан.

Множеството заприглася монотонно с хрипливи, носови гласове.

И пое по пътеката. Пак към реката.

Поведоха и осъдения в средата на процесията, точно зад магьосника.

Все така — с бумтежа на барабана и зловещия припев на тълпата.

Слънцето вече се бе издигнало високо, когато се измъкнаха от зеления тунел в джунглата.

Насреща блесна реката, оградена с двете нависнали стени от листа. Лилии, тръстики, пандануси, палми, евкалипти — всичко омотано с лиани, роголистна папрат, епифити, нацъфтели орхидеи. Така че под тях едва се провиждаше решетката от разкривените въздушни и кокилести корени.

Подплашени от хората, се разлетяха безредно пеликани, фламинга, жерави, патици, змиешийки. Зацамбуркаха във водата жаби, изхлузиха се от брега и заплуваха големи и малки водни змии и костенурки.

Изправиха Намури до самия бряг с гръб към реката. А насреща му се разположи в полукръг настръхналият замълчал кортеж. Отпред — мъжете с дългите лъкове, отзад жените, още по-освирепели от тях.

До замръзналия като статуя магьосник застана Увайзо.

— Намури! — рече той. — Ти знаеш какво те очаква.

Намури вирна глава.

— Не знам!

— Осъден си. За лошата магия. Който прави лоша магия, умира. Знаеш ли?

— Знам.

— Законът на прадедите нарежда. За лоша магия — Намури да умре. И народът на Увайзо да го направи каи-каи.

Намури беше папуас. Беше някогашен воин. Беше минал през обряда на инициацията.

И се изпъчи.

— Добре! Какво чакате?

Увайзо се обърна към пури-пури. Размениха някакви думи.

После продължи:

— Белите не дават да правим каи-каи хора. Хващат. Вкарват в каменни колиби с железни пръти на вратите. Хранят добре, не искат да работиш. Само че не пускат да излезеш. Трябва да стоиш там, докато те решат. Тяхна магия.

Така беше, белите бяха забранили човекоядството. Под каквато и да е форма. Наказваха със затвор.

От кашлиците на околните думите не се чуваха добре. Затова Увайзо надигна глас:

— Тогава пури-пури реши друго. Понякога така са правили и прадедите.

И посочи с пръст реката:

— Изпитание!

Намури го гледаше неразбиращ.

— Намури ще влезе във водата! Ще премине по брода до другия бряг! Ако не е виновен, ще стигне дотам. И може да си ходи.

Пак замълча, обърнал се към магьосника в очакване на новата му заповед.

И като видя рязко вдигната му ръка, извиси заповедно глас:

— Тръгвай! Изпитанието започва!

Намури все не можеше да разбере този странен обрат на събитията. И стоеше като вкопан в земята. Какво ли означаваше това?

— Тръгвай! — повтори Увайзо. — Иначе…

Не се доизказа. Беше ясно какво ще последва. Мъжете поставиха стрелите, опънаха докрай тетивите.

Намури продължаваше да се колебае. Нали тъкмо тук предната вечер го нападна големият крокодил?

Но нямаше какво да стори. Забелязваше, че пури-пури всеки миг може да даде заповедта си за стрелба. Затова се обърна безмълвно (убеден, че всякаква молба за милост е излишна) и нагази. До глезените, до коленете, до пояса.

Наистина беше брод. Дълбочината остана все такава.

И той продължи все по-самоуверено.

Още десетина крачки.

И изведнъж усети как пясъкът под нозете му почва да се свлича, подронван от течението.

И додето се усети, се озова във вира, който започваше след плитчината.

Естествено, не се уплаши. За разлика от съплеменниците си той умееше да плува.

И заплува.

За кратко само обърна глава към изостаналия зад него бряг. И мерна стъписаните там папуаси, останали с отворени уста при вида на това чудо — човек да не потъне в дълбокото.