Петър Бобев - Парола „Херострат“

Изглежда, бяха забравили лъковете и стрелите.

Намури продължи да плува към отсрещния бряг, като преценяваше само къде е по-удобно да излезе, на по-достъпно място, неоплетено толкова гъсто от плетеницата на корените.

Вече си бе избрал подходяща тясна пясъчна площадка, от която почваше някакъв нисък проход през зеленината. Може би, пътека на горски свини.

Как го чу?

От останалия зад него бряг Увайзо викаше с все гърло:

— Пук-пук! Крокодил! Пук-пук!

Като че ли сърцето му се преметна.

Намури се извърна назад.

И видя.

Подире му пореха речната повърхност четири едри брадавици: две ноздри отпред и две вторачени очи зад тях.

Обезумял от ужас, той размаха лудо ръце.

А не можеше да се сдържи да не погледне още веднъж.

Знаеше, човек не може да избяга от крокодила. Във водата. Наистина го настигаше. И уверен вече в сполуката си, беше подал глава над водата.

Каква глава! Какво главище!

Покрито с рогови плочи като напечена тиня.

А мордата му? Сякаш се усмихваше. Някаква тъпа, зловеща усмивка.

Почти до него!

Не, нямаше надежда за спасение!

Толкова…

Проклятието на пури-пури го бе настигнало.

Едва прекъснал разговора с доктор Жан Суфло, Георг Крумов набра телефонния номер на инспектор Колуел.

— Обръщам се към вас — рече той, — с молба.

— Кажете! Кажете!

— Преди няколко минути бях заплашен по телефона от доктор Жан Суфло…

— Какво? Какво?

— Така се представи. Което, естествено, не е истина. Някой друг се подвизава под негово име.

— И какво поиска?

— Да му продам създадения от мен вируид, носителя на азотфиксиращия ген.

— Колко ви предлага? Крумов дори се усмихна:

— Може и да е луд. Обещава ми…

— Колко?

— Десетки милиарди долари.

Онзи отсреща подметна иронично:

— А отде ще ги намери? Десетки милиарди… — Колуел се върна към началото: — Възможно ли е да е Суфло?

— Как ще е възможно? Нали и вие, и аз бяхме на погребението му? И все пак — повтори дума по дума последния ни разговор.

Инспекторът премисляше на глас:

— А кой присъстваше тогава на срещата ви?

— Никой.

— Значи друг е подслушвал зад някоя врата. Или пък — със скрит микрофон. И сега блъфира от негово име.

Крумов подметна смутен:

— Не съм убеден, че блъфира. Смятам, че има достатъчно сведения за откритието ми. И за възможностите му.

— В смисъл?

— За тероризъм!

Тази идея му хрумна в момента.

— С моя вируид, ясно, няма да се подобри изхранването на човечеството. Но може…

— Какво може?

— Да се унищожи! Пръсне ли се заразата, ще загинат всички фотосинтезиращи организми. А това значи — гибел от глад не само на човечеството, а на цялата земна фауна.

Колуел постави нов въпрос. Може би професионален навик:

— Споделяли ли сте с друг резултатите от изследванията си?

— С никого! Освен с доктор Суфло.

Инспекторът изпъшка:

— Пак Суфло! А не е ли възможно…

— Какво?

— Наистина да е жив.

— Я оставете!

Но Колуел се колебаеше:

— Разказите за „възкресения от мъртвите“ изобилстват във всички митове, легенди, религии.

Крумов възрази:

— Никой сериозен човек, камо ли умен, няма да приеме тази възможност.

Но инспекторът продължаваше да разсъждава гласно:

— Ами индийските факири? Документално е потвърдено, че могат да прекарват заровени в земята в подобно на анабиоза състояние дни наред, та дори седмици.

— То е анабиоза, не клинична смърт.

Инспекторът сякаш не чу възражението му:

— Направих грешка! Погребахме го без аутопсия. Само на доверие. Че бе умрял пред очите ми. И — цианкалият. — И изведнъж се върна към прекия въпрос: — Всъщност щяхте да ме молите за нещо? Пък аз ще искам разрешение за ексхумация на гроба му.

Георг Крумов, вече без никакво колебание, каза:

— Моля ви да ми осигурите надеждна охрана! А вируида и документацията да поставите в сейфовете на банката!

Колуел потвърди:

— Няма съмнение, че това се налага! Дали е Суфло, или друг, няма значение. И двамата са достатъчно умни и достатъчно безскрупулни, за да не им отдадем нужното внимание. — И отсече: — Изпращам ви веднага исканите хора! Чакайте ги!

Крумов затвори телефона с въздишка на облекчение. Трябваше отдавна да направи това. Но както и да е. По-добре късно, отколкото никога.

Можеше да си отдъхне спокоен, че никой няма да злоупотреби с неговия неуспех, който за другиго може да се окаже най-големият шанс в живота.

Само след минута се позвъни. И Ким Сен Ву влезе в кабинета.