Петър Бобев - Парола „Херострат“

А Увайзо се доизказа:

— Намури направи лоша магия. Направи хората болни. Да мрат като прасетата.

— Увайзо, ти знаеш, че това не е вярно.

— Пури-пури казва така.

Значи е вярно.

И тръгна да излиза. Намури го спря:

— Къде беше досега, Увайзо?

— Подготвях празненството за момчетата — отвърна той. — Да станат мъже. — После добави тъжно: — Сега няма празненство. Няма прасета за ядене. Няма здрави момчета за изпитание. Целият род печален.

Повече не се обърна. Излезе.

Намури всъщност нямаше за какво повече да го пита. Всичко беше толкова ясно.

Не биваше да се надява на милост.

Няма по-тежка вина от тази — черна магия.

Той беше папуас. И го знаеше. Но и като папуас не биваше да издаде страха, който бе сковал сърцето му. Можеше да понесе несправедливата им омраза, не можеше да понесе презрението.

Ако покажеше малодушие.

Нали затова всеки младеж преминава през най-жестоките изпитания, за да докаже, че е непоколебим.

Той — също.

Спомняше си го, като че ли е било вчера. А как да не го помни?

Първото изпитание беше сам, с усукана остра трева, да си пробие дупка в хрущялната преграда на носа, където се пъхат бамбукови клечки, перата и другите украшения.

После го накараха да натика през хранопровода си прегъната на две жилава пръчка, докато стигне стомаха и почне да повръща слуз и кръв.

А накрая, вече съвсем обезсилен, трябваше да премине през тълпата от жени, които го удряха с каквото им попадне: тояги, камъни, копачки.

Оцеля. Който не издържи, по-добре. Родът не се нуждае от страхливи или хилави мъже.

Селото беше притихнало. Нямаше я обичайната гълчава. Не дигаха врява децата, не излайваха кучетата, не кудкудякаха кокошките. Само глухи стонове. Стенеха умиращите прасета; стенеха, бълнуваха в треската си заболелите хора.

А извън селото джунглата продължаваше своя живот, сякаш нищо не е станало. Призивно къткаха гълъби, като зли духове се кикотеха птици носорози, програкваха хрипливо райски птици, надвикваха се оглушително папагали.

Джунглата не се интересуваше от мъките на болните хора и от страха на обречения.

Когато късчето небе, което прозираше през отвора на колибата, взе да почервенява, вътре влязоха трима души начело с магьосника. И мълчаливо, без да издадат ни звук, подчинени само на безмълвните му знаци, намацаха пленника си с бяла глина. От главата до петите.

И излязоха. Пак го оставиха сам.

Мракът отново заля света. Причерня и светлият доскоро отвор на колибата. Други шумове взеха да долитат от гората. Записукаха кускуси, заврещяха тръгнали на лов за плодове летящи кучета, изфуча дървесно кенгуро, захапало пърхаща в ужас птичка, закрякаха дървесни жаби, заскърцаха щурци, зажужаха бръмбари, досадно записукаха москити, като че ли в колибата повече, отколкото навън.

Всяко зло за добро! Той се усмихна горчиво. Бялата глина, цветът на смъртта, поне го предпазваше от техните ужилвания. А в селото, от колибите продължаваха да се носят мъчителните стонове на мятащите се в огън нещастници.

Намури лежеше, скован от въжетата. И мислеше, мислеше. Макар и напълно уверен, че няма никаква полза от това мислене. Че трябва да затъпее, ако иска да остане мъж. Поне да се покаже пред убийците си като мъж.

Бяла глина! Цветът на смъртта!

Така намазват осъдените на смърт.

Вече нямаше никакво съмнение.

Щяха да го убият, щяха да го изядат, за да омилостивят злите сили. Разгневените духове искат човешка жертва.

Кой можеше да му помогне?

Само не и човек!

Кой?

Духовете на прадедите ли?

Ами че те отдавна са му обърнали гръб. Не го смятат за свой потомък. Целият свят, всичко, което става в него, е подчинено на свръхестествените сили. С огромна власт, но безлична, без име, без образ. Някакво излъчване — манна от духовете на прадедите. Оттам идва и доброто, и злото.

Те искат жертвоприношение. А как да ги омилостиви той така, вързан, като нямаше ни прасе, ни кокошка дори?

Не, не биваше да очаква помощ от тях!

Тогава?

Защо не от Христос? Нали бе ходил на училище при мисионерите, които го научиха да чете? И които непрекъснато му втълпяваха вярата във всемогъщия Бог.

А той още там, без да се издава, не можеше да повярва в басните им. Щом като е толкова всемогъщ, защо се е оставил да го убият?

Той себе си не успял да опази, та другите ли?

В тази борба между старите вярвания и натрапваната нова религия неусетно се зараждаше нещо средно. Няма защо да се боиш от смъртта. Защото всички умрели папуаси ще възкръснат и на небето ще получат бяла кожа. А белите хора наоколо всъщност са възкръснали папуаси. Затова богатствата са в техни ръце, затова цялата власт е в техни ръце. Знаят някаква магия.