Петър Бобев - Парола „Херострат“

Но нали го спаси от съда? И от онова, което щеше да последва.

Когато полицаите нахлуха във вилата му, той вече бе изпил „питието виду“. А на масичката, за да ги заблуди, беше оставил капсулката с цианкалия, без да се е докосвал до кристалчетата й.

И успя.

А тайнственият Дик О’Нийл, на когото по телефона бе наредил да „подготви подходящо погребение“, беше Алфонсо, зомбифицираният му най-послушен, а се надяваше и най-верен помощник.

В изпълнение на това нареждане, Алфонсо го бе извадил от гроба след три дни и по дадените му преди това указания го бе възвърнал към истинския живот.

Всъщност полуистински.

Веднага го бе пренесъл със самолет отсреща, на континента. Бе му наел една усамотена вила, то се знае, на чуждо име. И го бе снабдил с всичко необходимо за живота на един инвалид.

Доктор Жан Суфло за местното общество и за властите вече представляваше оттеглил се от деловия свят нещастник, жертва на мозъчен инсулт вследствие на преумора.

Наистина предвидлив се оказа той. Защото цялото си имущество освен наследството от чичото беше прехвърлил на сегашното си име. Притежаваше всички необходими документи както за собственост, така и за самоличност, притежаваше и шифъра на банковата сметка.

И най-важното — запазил бе цялата си организация, в която и преди това не знаеха кой е шефът, тъй като получаваха само кодирани нареждания и планове за действия, а възнагражденията за свършената работа се превеждаха направо по чековите сметки.

Всъщност сътрудниците му не се интересуваха от друго — единствено от чековите сметки. Да растат, да не изтъняват.

И то при по-малка опасност. А анонимният им предишен шеф, както и сегашният, успяваха да им осигуряват тази сигурност.

Доктор Суфло доказваше и на дело, че наистина най-важното е разумът, заместил почти изцяло всички умения, които може да има човек със здраво тяло.

Цялата вила беше автоматизирана и роботизирана. Като се започне от управляемата му инвалидна количка, та се свърши с безупречното сервиране на храната, приспособено за обслужване само с лявата ръка.

Прислугата беше сведена до минимум, до тези хора, без които съвсем не можеше да мине един подобен дом.

Особено внимание бе отделено на охраната. На сложните алармени устройства и десетината добре въоръжени телохранители, които естествено не се числяха към организацията му, а за да не будят съмнение, бяха препоръчани от местните полицейски власти.

Това не правеше особено впечатление. Богат човек, пази се. Те другите, не толкова заслужаващи вниманието на престъпния свят, се бяха оградили с пазачи, та какво оставаше за такъв като него?

Когато решеше, доктор Жан Суфло не се колебаеше повече.

Така и сега.

Натисна бутона на количката си и тя го отнесе до разговорния му компютър. Това беше хоби на покойния му чичо — да изобретява. По специалност електронен инженер, между другите си сполуки беше успял да създаде и този компютър, предназначен за неми хора. Като естествено никога не бе допускал, че той ще послужи така добре на племенника му.

Немият трябваше само да натрака на клавиатурата мисълта си и след сложна обработка в електроните схеми написаното се превръщаше в жива реч, предавана от вградения репродуктор.

С това устройство докторът общуваше с прислугата си. Но особено полезно се оказваше то при деловите му връзки. Като за целта го включваше към радиовидеофонния си апарат. От една страна, защото и без това не можеше да разговаря другояче, а от друга — да не бъде идентифициран гласът му при този метален тембър.

Убеден, че в стаята няма никой и че линията не е подслушвана, за която цел съществуваше специална анализираща апаратура, той набра номера на намиращия се на стотици километри оттук Георг Крумов.

В слушалката прозвуча познатият глас:

— Георг Крумов слуша.

Суфло се позабави с въпроса си:

— Ще се учудите ли много, ако ви кажа, че говорите с доктор Жан Суфло?

И чу в слушалката някакво заекване, след което последва рязък отговор:

— Моля, не си правете такива груби шеги!

Суфло тозчас продължи. Да не би онзи оттатък да прекъсне.

— Вярно е, драги Крумов. Наистина говоря аз.

И пак същото:

— Престанете с черния си хумор! Имам достатъчно работа.

— Ами ако ви припомня нещо от последния ни диалог — рече докторът, — ще повярвате ли?

— То се знае, не! — отсече Крумов. — Доктор Суфло е мъртъв. Поне това знам. Бях на погребението му.

— Да, видях ви.