Петър Бобев - Парола „Херострат“

Внезапно Намури се закова на място.

Насреща му бяха изскочили няколко папуаси начело с Увайзо.

Сега накъде? Отзад — крокодил! Отпред — не по-безопасните преследвачи.

Няколко чифта яки ръце се протегнаха, докопаха го, както се опитваше да се шмугне в бодливия гъсталак отстрани, и го помъкнаха обратно към селото.

Увайзо се приближи до него:

— Защо бяга Намури?

Задъханият от страх и преумора пленник отвърна през зъби:

— Искам да си ходя! Не ща при вас!

— Не! — отсече Увайзо. — Никъде няма да ходиш!

— Защо? Защо?

— Така казва пури-пури, магьосникът.

— Добре де, така казва! Но какво иска от мен?

Увайзо го изгледа недоумяващо:

— Ти си талисман!

— Какъв талисман? — изуми се Намури.

— Ей такъв! Да помогне, та да не мрат свинете.

Намури схващаше бързо. Целият живот на папуаса е низ от магии: едни добри, други лоши. Най-голямата им грижа е да се преборят с лошите магии. Затова са пури-пури, затова имат такава власт.

Той направи последен опит. Съзнаваше, че е безсмислен, но не можеше да се остави така, без никакъв опит за спасение:

— Увайзо видя. Свинете пак мрат. И с Намури, и без него.

— Ронг-ронг! — измърмори недоволно Увайзо на пиджин-инглиш. — Лошо, лошо! — И додаде: — Има и по-лошо! Дойде Намури — разболяха се хората.

Клетият пленник изведнъж осъзна зловещото значение на това. Магьосникът можеше да стовари цялата вина за новото бедствие върху него. Което донейде беше вярно, макар и не по негово желание. А вината при папуасите, дори по-малка от тази, се заплаща само по един начин…

Усети, че изстива цялото му тяло:

— А какво ще стане с мен?

Увайзо вдигна рамене:

— Пури-пури ще реши…

Доктор Жан Суфло не беше умрял.

Дори не бе и помислял да умира.

И все пак като че ли би било по-добре да беше мъртъв. Защото това положение, в което се намираше, живот ли беше?

Все едно труп! Един мислещ труп!

С парализирани дясна ръка и крак, в инвалидна количка, макар и автоматизирана, и на всичкото отгоре — ням.

Чува, но не може да отговори.

Мислеше се по-силен, отколкото е бил. Мислеше, че е изучил до най-малката тънкост действието на отровата, а се оказа, че и тук се бе излъгал.

Не бе изчислил точно нужната доза. Толкова пъти я бе проверявал върху другите. И…

Научил бе всички подробности там, в родния остров, на Хаити. Роден в семейството на креоли, бе се възползвал от възможностите си да получи солидно образование.

Още от дете бе мечтал да прави добро. В католическия пансион бе обзет от неудържимия порив да се посвети на вярата. Да стане светец. Да прави само благодеяния на хората. С възмъжаването си предпочете другото. Стана лекар. Но все със същия порив — човеколюбието.

Помагаше, доколкото му позволяваха силите и познанията, на всекиго, който потърсеше помощта му. И с хонорар, и безплатно. На бедни и богати, на бели и черни.

Както винаги, и този път случайността тикна в ръцете му най-голямата му мощ. Нали това е модерният сега закон за неопределеността?

Точно пред неговата кола се сблъскаха два движещи се насреща автомобила. Той скочи и изтича на помощ.

Само единият беше пострадал сериозно. Силен, добре облечен, добре гледан негър.

В безсъзнание.

Доктор Суфло го прегледа набързо. И установи причината. При сблъсъка се бе пукнал черепът и една частица кост беше хлътнала навътре, беше притиснала мозъка.

Нямаше време да го извози до болница.

С тази рана човекът щеше да умре само след минута.

Опитният лекар взе веднага решението си.

Не разполагаше с хирургически инструменти. Затова му се наложи да използва джобното си ножче. Избърса го със спирт, сряза кожата, изчопли костицата и я нагласи на мястото й. После превърза раната с бинт от санитарния си пакет. С помощта на останалите почти непострадали хора го натовари в колата си и с най-голяма скорост го откара в болницата.

На другия ден отиде да го види.

Намери го в пълно съзнание. Усмихнат, разговорлив.

Не можеше да изприказва благодарностите си. Лекарите му казали, че ако не е била онази примитивна намеса там, на мястото на катастрофата, ако не е бил доктор Суфло, той вече е щял да бъде покойник.

Така се създадоха връзките им. Почти приятелски.

Така, в тази дружба, вече излезлият от клиниката пациент постепенно посвети в своята тайна спасителя си.

Една удивителна мистерия, за която Жан Суфло само беше слушал, без да повярва, че е възможна.

Пренесена отдавна с чернокожите роби от далечната им африканска родина на новата им родина Хаити.