Петър Бобев - Парола „Херострат“

Затова няма хранителни запаси. По стените са окачени връзки раковини и пера, цели огърлици, обеци от бръмбари и раковини. Но не тъй пищни като мъжките украшения. Контета тук са само мъжете. Жените не могат да ги достигнат в гизденето. Всъщност това не е толкова за гиздене, повече за демонстрация на сила, да уплаши врага. И много връзки изсушени билки. Хем за подправки, хем за церове. Тук много се разчита на свръхестествените сили. Да ги пази от лоши магии, от тавана пък виси белият череп на някой прадядо. А някъде — и по два.

Върху пода са разпънати бамбукови нарове, където да се сместят за сън майката с дъщерите и още неизрасналите синове, ведно с отглежданите малки прасенца. И тук, както в цялата страна, ако умре женската свиня, някоя жена дойка приютява осиротелите прасенца. И ги кърми наравно със собствените рожби.

Прасетата бяха все едно членове на семейството. Посрещани с почит и уважение. И още нещо — знак за важност на стопанина. Както самият Намури с клечките по огърлицата си показваше колко прасета е притежавал, така и тези тук бяха нагледен израз на богатство редом с броя на раковините каури. До деня, когато дойдеше някой важен празник. Тогава според значимостта му и възможностите на празнуващите биваха заколвани десетки и стотици свине за няколкодневно пируване.

Какво съвпадение! И с него се отнасяха горе-долу като със свинете си — уважаваха ги до пиршеството!

Налагаше му се да бяга! На всяка цена!

А дотогава трябваше все някак да се залисва. Не можеше да стои така бездеен.

И продължаваше да обхожда колиба след колиба, опитвайки да завърже някакъв разговор. Но какъв разговор, като никой не разбираше нито неговия език, нито пиджин-инглиш? А Увайзо, единственият му преводач, беше изчезнал някъде.

Мъчеше се да запита нещо с жестове, но както изглежда, дори жестовете в различните племена бяха различни. Посрещаха го с вдигане на рамене.

Или пък се правеха, че не го разбират?

И все пак усещаше някаква тревога в държането им. Вече си даваше сметка за това.

Забелязал беше, че свинете им боледуват. Виждаше ги да се влачат обезсилени из праха, виждаше ги как се отпускаха на земята с разтреперани нозе или как въобще не искаха да излязат от бамбуковите си кочини, след като стопанките отместеха вратичките им.

Не виждаше умрелите, но беше сигурен, че мряха.

А за папуаса няма по-голяма загуба от смъртта на свинете. Загуби ли тях, все едно губи всичко: богатство и престиж.

Намури вече се усещаше съвсем здрав. Макар че все още покашляше от време на време.

Затова пък с неосъзната докрай тревога забелязваше как почваше да киха или да се секне силно някое дете или жена, или мъж. Също както беше започнала и неговата болест.

Единствени безгрижни като че ли бяха кокошките. Още щом им отвореха сутрин вратичката на плетените курници, те се разтичваха с кудкудякане на всички посоки да си търсят храна.

Кучетата пък все гледаха да се излегнат на сянка. А сянка — колкото щеш. Короните на казуариновите дървета покриваха цялото село.

Много-много не му се влизаше тъкмо в мъжкия дом.

За жени и чужденци той е табу.

Не и за него.

Най-голямата колиба в селото, запълнена от край до край с бамбукови нарове, където мъжете предпочитаха да си почиват по-далеч от бъбривите жени. И където извършваха своите религиозни обреди пред поставените в дъното й дървени образи на най-тачените прадеди, от които се зъбеха нанизаните върху им истински черепи.

И при радост, и при бедствие само от тях очакваха помощ.

Най-вече срещу черни магии.

Тук Намури видя и това, за което беше слушал — че най-войнствените племена строят особени мъжки хижи. Едните досущ наподобяващи женските, а другите като тази — с прокопан под земята тунел, който отвежда далеч в гората. Враговете, когато нападат изненадващо, се хвърлят най-първо върху мъжкия дом, да обезвредят мъжете. Затова при такова нападение бойците се измъкват по прохода и се озовават в тила на нападателите.

Умно — ако другите не знаят тази проста хитрост. Иначе целият този труд отива нахалост.

А в дъното, под статуите на дедите, беше клекнал магьосникът. Само го наблюдаваше и нещо беззвучно си мърмореше. Още при първата среща Намури бе усетил цялата враждебност в очите му, която всеки ден като че ли нарастваше. Сега направо го гледаше така, както крокодилът гледа набелязаната плячка.

Вдъхваше страх.

Къде беше Увайзо? Поне с един човек да размени някоя дума. А то така, като с безгласни животни…