Петър Бобев: Парола „Херострат“

Тръгва с мисионера. Прехвърля се на континента.

Започва отново — стригач на вълна. Предприемач за стригане на върна. Докато накрая успява да основе сегашната си дребна търговска фирма.

Той внуши на сина си уважение към чернокъдравия народ на острова. Наричаше ги „черните ангели“.

По-късно разбра, че така ги наричали и други спасени от тях летци.

Не прокопса бащата, не прокопса и синът.

Почти двадесет години бе чакал да покаже на какво е способен. С неугасимата си мечта, а всъщност, може би идея фикс на обикновен маниак да направи нещо велико. Може би, най-великото, което би се удало на обикновен смъртен — да коригира едно несъвършенство на природата, да получи от нея повече, отколкото тя е свикнала да дава.

Единственият му шанс в живота беше срещата с доктор Жан Суфло. Сякаш Провидението му го бе изпратило.

Като в приказките за Добрия вълшебник…

Той се сепна. Ким Сен бе излязъл от залата безшумно, деликатен както винаги.

Георг Крумов не успя да овладее раздразнението си. Пусна му мухата и го заряза…

„Един ген — един фермент.“

Ген, който бива изхвърлян от трансплантирания ген. Нещо като „антагонисти“. Гени-антагонисти! А защо не?

Само че кой беше антагонист?

За образуването на хлорофила взимат участие много ферменти.

Кой от тях?

Можеше да започне от най-важния. Този, който свързва магнезиевия атом, стожера на хлорофилната молекула, с порфириновите съставки. Аналогично на железния атом в хемоглобина на кръвта.

Тази идея заслужаваше да се провери въпреки изключителната й сложност. Трябваше! Длъжен беше и пред собствената си съвест, и пред великодушието на доктор Суфло.

И после — да обезвреди антагонизма между двата гена.

Длъжен беше…

Внезапно в стаята влетя Ким Сен Ву. Наистина влетя. Георг друг път не го бе виждал така разстроен.

— Инспектор Колуел — почти пошепна той. — От полицията!

Георг вдигна рамене.

— Да заповяда!

Сякаш чакал само това съгласие, на вратата се почука и вътре влезе самият инспектор.

— Няма нужда да ви се представям. Помощникът ви вече ви осведоми.

Георг Крумов го покани да седне на стола срещу бюрото му.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Инспекторът разпери ръце:

— Длъжен съм да ви задам няколко въпроса. Естествено, неприятни.

— Моля ви!

След кратко премисляне Колуел опита да придаде на гласа си най-доброжелателния тон:

— Кога за последен път се срещнахте с доктор Суфло? — И подчерта: — Разбира се, ако не е дискретно.

— Моля ви! — усмихна се Георг. — Това го знаят всички. Доктор Суфло е мой спонсор. Той финансира изследванията ми. Длъжен съм от време на време да му се отчитам.

— Значи?

— Бях при него вчера.

— А какво говорихте?

— Какво ли? — отново се усмихна запитаният. — Естествено, за моите експерименти. — И добави някак, стори му се, дори гузно: — Длъжен бях да го уведомя за неуспеха си.

— Какъв неуспех?

— Не искам да ви губя времето с моите тясно специални проблеми. Научната задача, която финансира доктор Суфло, е пред провал. И той трябваше да го знае. Да си направи сметка дали заслужава да хвърля парите си на вятъра.

Личеше си, инспекторът не беше особено доволен от отговора.

— Само на тази тема ли говорихте?

— Естествено! Ние нямаме други общи интереси. Доктор Суфло е обаятелен светски човек, път аз…

— Какво?

— Един съвсем невзрачен лабораторен плъх.

Така го нарече момичето, за което не можа да се ожени.

Инспектор Колуел замълча малко. Сетне заговори бавно, като не сваляше очи от учения:

— Слушайте, мистър Крумов! Държа толкова на този разговор с вас, понеже сте човекът, който последен е видял доктор Суфло жив.

Георг Крумов се сепна:

— Какво искате да кажете?

— Нещо неприятно! — сви устни инспекторът. — Веднага след вашето излизане той се е самоотровил с цианкалий.

— Не! — задъха се Крумов. — Това не може да бъде!

— Уви, така е! Той издъхна в ръцете ми. Тъкмо го бях арестувал.

Това вече надхвърляше всяка граница.

— Арестували сте го! Него? Защо?

Инспекторът почука с пръсти по бюрото:

— За какво биват арестувани хората? За престъпления.

— Престъпления!… Този изискан, благороден човек. Този… истински джентълмен.

— Уви, мистър! Понякога сред джентълмените има повече престъпници, отколкото сред дрипльовците под мостовете.

Георг все не можеше да приеме това:

— Но в какво го обвинявате? Един преуспяващ бизнесмен…

Колуел продължи да барабани с пръсти: