Петър Бобев - Парола „Херострат“

За философите — най-висшето блаженство!

А за него — философско примирение.

Милиардите му бяха нужни за друго. За хората, за човечеството.

Не беше доволен от добрините, които им правеше досега. Облагодетелстваше, спасяваше направо от гладна смърт стотици, хиляди, десетки хиляди хора.

Но какво представляваха те сред милионите, сред милиардите тънещи в затъпяваща мизерия човешки същества?

Всички говорят за безбожното неравенство между Севера и Юга. Между преситените чревоугодници от развитите северни народи и хронически гладуващите, изгубили човешкия си образ несретници от недоразвитите южни страни.

Със своите милиони, че колко бяха те, той не успя да създаде друг поминък на индианците от Андите, та да не отглеждат преследваната от всички правителства кока; или на бирманците и тайландците — та да не сеят опиумен мак; или на бракониерите — та да не изтребват редките животни; на жените и мъжете от този прокълнат Юг — та да не се продават из публичните домове или да изгниват из робските плантации и подобните на Ада мини.

Ей за това му бяха нужни милиардите, които бе поискал този път — не за себе си, а да ги вложи в икономиката на тези прокълнати страни, да им осигури донейде сносни човешки условия за живот.

Само за доброто на хората!

А онези!

Дори не смятат за нужно да му отговарят.

Че какво ги интересува тях човешкото страдание? Нали те благоденстват, нещо повече — мрат от болестите на преяждането. Ала не се отказват. Продължават да се тъпчат. Преситени, безразлични към бедстващите.

Мечтата му, най-великата му мечта рухваше. Топеше се, изчезваше.

Колата набираше скорост, стрелката на спидометъра бързо пъплеше наляво. Целият корпус се тресеше, подскачаше, сякаш всеки миг щеше да литне.

Или да се блъсне в някоя от крайпътните кокосови палми.

Вятърът свиреше като сирена през отворените прозорци и в огънатата назад антена.

Сякаш беше полудял.

Вече нямаше цел в живота — какъв смисъл тогава да се пази?

Беше пуснал с пълна сила и радиоапарата си.

С неговия звук да заглуши рева на мотора и бумтежа на каросерията.

Внезапно той се заслуша.

Музиката беше спряла. И дикторът беше почнал да чете новините от популярната рубрика „Куриози“.

Първото съобщение се отнасяше за раждането на някакво изродче — коте с крила. Като повърхностно се изказваше предположението, че то може да се дължи на радиацията от авария в атомна електроцентрала.

Второто…

Доктор Суфло се заслуша. Кракът му отпусна педала. Моторът позаглъхна. Скоростта взе да намалява.

Нима така?

От мембраната говорителят продължаваше да чете с безстрастен глас:

— В канцелариите на Организацията на обединените нации са постъпвали какви ли не петиции, резолюции, меморандуми, ултиматуми и прочие, и прочие. Като се почне от настоявания пред Съвета за сигурност да спре нечия агресия, до молба за гражданство в самата ООН. Но това, което става през последните седмици, е надминало всяка граница на въображението. Някакъв маниак с двукратна радиограма поставя ултиматум до Съвета да му бъдат изплатени сто милиарда долара, в противен случай щял да унищожи живота на Земята. И тъй като Организацията разполага с необходимите специалисти, които с насмешка потвърждават, че тази заплаха е неизпълнима теоретически, никой не е сметнал за нужно да дава отговор на подобно заплашване. Светът е преживял безброй катаклизми, а животът продължава да се развива, без дори да е почувствал тяхното въздействие. Дори нещо повече — като че ли това въздействие е било положително, като че е благоприятствало еволюцията. В канцеларията се надяват, че такива заплахи ще продължат да постъпват и да ги развеселяват.

Доктор Жан Суфло беше почервенял. От гняв. И обида.

Един рязък отказ не би го засегнал така. Но подобно пренебрежение…

Някакъв маниак!

Маниак ли е този, който е в състояние да изпълни заканата си?

Дали те не са маниаците — маниаци на безгрижието? Затъпели в самоувереността си, в чувството си за всемогъщество. Тесногръди всезнайковци!

Да се гаврят с него! С този, чиято мощ не предполагат дори!

Мечтаеше да прави добро. А се оказа, че светът не иска добро. Светът не заслужава добро.

Жесток, бездушен, неблагодарен свят!

Наистина не заслужава повече да съществува!

Не заслужава!

Още на първото кръстовище обърна и полетя обратно към дома си. Вкара колата в хангара, подемното устройство спусна количката му на пода. После тя го пренесе с възможната си бързина до кабинета му. Спря пред бюрото с неразделния суперкомпютър.